– Хайде да си вземем риба с пържени картофки – предложи Робин.
– Ей това е приказка – ентусиазира се Страйк и двамата се отправиха към края на Скарбро Авеню.
– Корморан, кое те кара да мислиш, че Даутуейт знае нещо?
– Не видя ли как ме погледна, когато го попитах за последното му посещение при Марго?
– Сигурно съм гледала към Дона. Сериозно се уплаших, че ще припадне.
– Ще ми се да беше.
– Страйк!
– Той определено обмисляше да ми каже нещо, а тя провали възможността. – Като стигнаха до края на улицата, добави: – Той е уплашен и според мен се бои не само от жена си... Сега наляво или надясно?
– Надясно – отвърна Робин и тръгнаха по „Гранд Парейд“, като минаха покрай дълга сграда с открита фасада, откъдето бибиткаха и просветваха електронни игри, игрални автомати и задействани с монети механични кончета, които децата да яздят. – Да не твърдиш, че Даутуейт е виновен?
– Мисля, че се чувства такъв – отговори Страйк, докато заобикаляха по пътя си весели семейства и двойки. – Гледаше ме, сякаш се пръскаше вътрешно да ми признае нещо, което му тежи.
– Ако е имал реални доказателства, защо не ги е казал пред полицията? Така би се разтоварил.
– Сещам се за една причина.
– Боял се е от човека, който според него я е убил?
– Именно.
– Значи... Лука Ричи? – попита Робин.
– Възможно е – отвърна Страйк, но не звучеше напълно убеден. – Даутуейт и Ричи са живеели в един и същ район по онова време. Може да са посещавали едни и същи пъбове. Нищо чудно да е чул слух, че Ричи се кани да ѝ посегне. Но пък това не се връзва с показанията на очевидците. Ако Даутуейт е отправил предупреждението, тогава Марго би изглеждала разстроена след посещението му, а знаем, че той е изтичал навън от кабинета ѝ уплашен и тревожен. Вътрешното чувство ми подсказва, че според Даутуейт случилото се между тях при последното му отиване в медицинската служба има отношение към изчезването ѝ.
Входът към добре поддържания парк вдясно от тях грееше от петунии. Насреща им посред островче за пешеходци се издигаше двайсетметрова часовникова кула от тухли и камък с бегло готически вид и часовник, наподобяващ умален Биг Бен.
– Колко точно заведения за риба и картофки има в Скегнес? – попита Страйк, когато спряха на оживеното кръстовище край часовниковата кула.
Стояха точно до две такива закусвални с маси и столове на тротоара, а по диагонал на кръстовището се виждаха още две.
– Не съм ги броила – отвърна Робин. – Далеч повече ме интересуваха магаретата. Да се пробваме ли тук? – посочи тя най-близката свободна маса от заведението „При Тони“ („При нас важно е качеството, не цената“).
– Магарета ли? – ухили се Страйк и седна на пейката.
– Точно така – потвърди Робин. – Треска или пикша?
– Пикша – отвърна Страйк и Робин влезе в закусвалнята да поръча.
След около минута в предвкусване на храната и наслаждаващ се на слънцето, топлещо гърба му, Страйк осъзна, че все още наблюдава Робин, и отклони поглед към пърхащите над главата му птици. Макар че на върха на жълтия парапет, разделящ „При Тони“ със съседното заведение „Хари Рансботъм“, имаше тънки остриета, та птиците да не кацат по тях, няколко петнисти скореца правеха точно това, стъпили помежду шиповете, и чакаха шанса си да отмъкнат някое изоставено картофче.
Загледан в птиците, Страйк се чудеше какви са изгледите Даутуейт да позвъни на номера върху визитката му. Беше човек с дълга история на укриване в миналото, но Страйк определено бе разчел по лицето му отчаяние, каквото бе виждал само у хора, неспособни да издържат повече на напрежението да пазят у себе си ужасна тайна. Потърка разсеяно брадичката си и реши да даде на Даутуейт кратък гратисен период, след което или да му позвъни сам, или дори да се върне без предупреждение в Скегнес, където би могъл да причака Даутуейт на улицата или в някой пъб, та Дона да не им пречи.
Страйк все още наблюдаваше скорците, когато Робин постави на масата два пластмасови подноса, две малки дървени вилички и две кутийки кока-кола.
– Грахово пюре – отбеляза Страйк, като погледна към подноса на Робин, където до рибата и картофките имаше голяма купчина с вид на зелена овесена каша.
– Йоркшърски хайвер – уточни Робин. – Не очаквах да искаш от него.
– Права си била – каза Страйк и взе пликче с доматен сос, като гледаше с известно отвращение как Робин топна картофче в зелената смес и го изяде.
– Мекушав южняк си ти – подхвърли Робин и Страйк се засмя.
– Гледай Полуърт да не те чуе да го казваш – каза и разчупи парче риба с пръсти, като го потопи в кетчупа и го лапна. После най-неочаквано подхвана песен: