– Всеки иска еднозначно и просто решение – обобщи той и дояде последните няколко картофчета. – „Един магически номер за сваляне на мазнината от корема.“ Никога не съм щраквал на тази обява, но мога да разбера притегателната ѝ сила.
– Преоткриването е много примамлива идея, не мислиш ли? – коментира Робин с поглед към подобните на балони кабини на виенското колело. – Виж Даутуейт с неговата промяна на имена и хващането с нова жена през няколко години. А преоткриването на цяла една страна сигурно би донесло удивително усещане... да си част от такова събитие.
– Да – каза Страйк, – ако хората се причислят към нещо по-голямо и то се промени, те също се променят.
– Няма нищо лошо в желанието да си по-добър или различен, не е ли така? – попита Робин.
– Няма – съгласи се Страйк, – но според моите наблюдения хора, които се променят фундаментално, се срещат много рядко, защото това е дяволски по-трудно, отколкото да излезеш на митинг и да развяваш знаме. Нима срещнахме един човек в този случай, който да е коренно различен от онова, което е бил преди четиресет години?
– Не знам... мисля, че аз съм се променила – отрони Робин, а после се сконфузи, че го е изрекла на глас.
Страйк я погледна без усмивка, направи пауза, колкото да сдъвче и глътне последното си картофче, после заяви:
– Така е. Но ти си изключителна.
И преди Робин да е имала време за друго, освен да се изчерви леко, Страйк попита:
– Тези картофки ще ги доядеш ли?
– Заповядай, вземи си – бутна Робин подноса си към него. После извади телефона си от джоба. – Ще го погледна този магически номер за стопяването на коремната мазнина.
Страйк се подсмихна. Робин си изтри ръцете в салфетка и се зае да си проверява имейлите.
– Видя ли този от Ванеса Екуензи? Пратила е копие и на теб.
– За какво е?
– Има позната, която би могла да замести Морис... жена, на име Мишел Грийнстрийт, иска да напусне полицията. Работила е там осем години – съобщи Робин и бавно превъртя надолу имейла. – В Манчестър е и иска да се премести в Лондон, харесва детективския аспект на работата...
– Звучи обещаващо – каза Страйк. – Да ѝ назначим интервю. Така или иначе, вече успешно е преодоляла първото препятствие.
– Какво препятствие? – вдигна очи Робин.
– Надали ще ти изпрати снимка на патката си.
Потупа джобовете си, извади пакет „Бенсън енд Хеджис“, но той се оказа почти празен.
– Трябва да си купя цигари, хайде да...
– Чакай – каза Робин, която още гледаше в телефона си. – О, боже мой, Корморан... Глория Конти ми е пратила имейл.
– Шегуваш се – ахна Страйк и както се бе надигнал, отново се отпусна на пейката.
– „Драга госпожице Елакот – зачете на глас Робин, – съжалявам, че не отговорих на имейлите ви. Нямах представа, че се мъчите да се свържете с мен, установих го едва сега. Ако е удобно, готова съм да разговарям с вас утре вечер в седем часа. Искрено ваша...“ и е посочила телефонния си номер. – Робин вдигна очи към Страйк напълно изумена. – Как може чак сега да е научила? Месеци наред ѝ пращам съобщения и нямам отговор... освен ако Ана не ѝ е подсказала?
– Възможно е – отвърна Страйк, – а това предполага човек, който няма желание разследването да се прекратява.
– Естествено, че няма желание – каза Робин, – но все някъде трябва да се постави чертата.
– В такъв случай какви ни прави нас това?
Робин се усмихна и поклати глава.
– Посветени?
Страйк запали нова цигара.
– Конти: последният човек, видял Марго жива. Най-близката с Марго от медицинската служба...
– Благодаря ѝ – осведоми го Робин, която пишеше бързо на мобилния си телефон – и се съгласявам с разговора утре.
– Може да го направим от офиса, заедно – предложи Страйк. – Евентуално по фейстайм, ако е склонна.
– Ще я попитам – отвърна Робин и продължи да пише.
След минути поеха да търсят цигари, а Робин се замисли с каква лекота бе приела да иде на работа в събота вечер, за да проведат със Страйк интервюто на Глория. Вече го нямаше сърдития Матю с упреците му заради продължителното ѝ работно време и подозренията му какво биха правили Робин и Страйк сами в офиса вечерта. Замисли се за нежеланието на Матю да я погледне в очите през масата по време на медиаторската сесия. Сменил бе партньорката и фирмата си; скоро щеше да е баща. Животът му се бе променил, но беше ли се променил той?
Завиха зад ъгъла и се озоваха пред пространство, което Страйк категоризира наум като „района на кича“. Додето поглед стигаше, по тротоарите бяха изложени рафтове със стоки: плажни топки, ключодържатели, евтини бижута, слънчеви очила, захарен памук, фъдж и плюшени играчки.