– Погледни това – внезапно се обади Робин и посочи вдясно.
На яркожълта табела пишеше: „Животът ви според вашите ръце“. Върху тъмното стъкло на вратата под нея се мъдреше друг надпис: „Гледачка на ръце. Ясновидка“, заедно с изрисуваните в кръг знаци на зодиака, заобикалящи слънце в центъра.
– Какво? – попита Страйк.
– Ами на теб ти е правен хороскоп. Може пък и аз да искам.
– О, да му се не види – промърмори Страйк и продължиха по пътя си, а Робин се усмихна на себе си.
Тя изчака отвън и разглеждаше картичките, докато Страйк влезе в магазинче да си купи цигари.
Докато чакаше да бъде обслужен, Страйк бе обзет от внезапен донкихотовски импулс (без съмнение стимулиран от ярките цветове наоколо му, от ласкавото слънце, шумовете, носещи се от залите за игри, и стомаха, пълен с най-вкусните риба и пържени картофи, които беше ял някога) да купи на Робин играчка магаре. Осъзна се още преди мисълта да се е оформила напълно. Какво, той да не беше хлапак на дневна среща с първото си гадже? Като излезе от магазина обратно под слънцето, забеляза, че дори да бе искал, не би могъл да купи магаре. Въобще не се мяркаше такова: кошовете с плюшени играчки бяха пълни само с еднорози.
– Обратно към колата ли? – попита Робин.
– Да – отвърна Страйк, докато късаше целофана на пакета цигари, но после добави: – Да идем до морето, преди да поемем обратно, искаш ли?
– Добре – отвърна Робин изненадана. – Ъъ... защо?
– Просто ми се прииска. Грехота е да си край морето и въобще да не го зърнеш.
– Това да не е нещо типично за корнуолците? – попита Робин, когато тръгнаха обратно към „Гранд Парейд“.
– Може би – отвърна Страйк с цигара между зъбите. Дръпна от нея, издиша дима и запя:
А стигнем ли до стените на Лондон,
такава радост за нашите очи,
ще викнем: „Хей, бъзльовци, покажете се!
Дошли са мъже не по-лоши от вас!“.
– „Песен на мъжете от Запада“ ли?
– Същата.
– Защо според теб чувстват потребност да кажат на лондончани, че не са по-лоши от тях? Това не се ли подразбира?
– Просто Лондон вбесява всички – отвърна Страйк, докато пресичаха улицата.
– Аз пък обичам Лондон.
– И аз. Само че разбирам защо вбесява всички.
Отминаха фонтан със статуя на Веселия рибар, онзи кръглолик и брадат моряк, плаващ сред бурното море, който от близо век се появяваше на рекламите за Скегнес, после поеха по равна павирана площ към брега.
Накрая зърнаха онова, което Страйк бе изпитал потребност да види: ширналия се океан с халцедонов цвят под бледовиолетовото небе. Далече навътре в морето, пречкащи се на хоризонта, се издигаха армия от високи бели ветрени турбини и макар на Страйк да му бе приятен хладният бриз, идещ откъм морската шир, разбра защо Робин си бе взела шал.
Страйк пушеше мълчаливо, а къдравата му коса изобщо не помръдваше под студения полъх. Мислеше си за Джоун. За пръв път осъзнаваше, че нейният план за приютяване на останките ѝ предоставяше на всички им гроб, който да посещават всеки път, щом се озоват на британския бряг. Родената и отрасла в Корнуол Джоун бе знаела, че тази нужда да търсят връзка с морето живееше у всички тях. И сега всеки път, щом отидеха на бряг, щяха да ѝ отдават почит.
– Розовите рози бяха любимите на Джоун – каза той след малко. – Онези, които ти изпрати.
– О, наистина ли? – промълви Робин. – Аз... ами просто в главата ми се появи образ на Джоун на базата на нещата, които си ми разправял, и ми се стори... че розови рози ѝ подхождат.
– Ако някога агенцията се провали – подхвърли Страйк, когато двамата тръгнаха да се отдалечават от морето, – можеш да се върнеш в Скегнес и да подхванеш бизнес като ясновидка.
– Специалността ми е твърде тясна – посочи Робин, докато крачеха към паркинга. – Отгатвам любимите цветя на мъртви хора.
– Няма магарета – отбеляза Страйк, като хвърли поглед назад към брега.
– Няма значение – отвърна любезно Робин. – Бездруго си твърде тежък за тях.
66
Говори, крехка жено, не бой се, приказвай уверено.
На следващата вечер Страйк и Робин седнаха един до друг от една и съща страна на партньорското бюро. Бяха сами в офиса за пръв път от вечерта, когато Страйк бе насинил двете ѝ очи. Този път лампите светеха, в ръцете им нямаше чаши с уиски, но всеки от тях остро усещаше спомена за изживяното при предишния случай, тъй че и двамата изпитваха известно смущение, което при Страйк се прояви с малко по-рязък тон, щом нагласиха монитора на компютъра, така че и двамата да го виждат добре, а при Робин – в съсредоточаване върху въпросите, които искаше да зададе на Глория.