В шест часа – което бе седем по времето на Глория – Страйк избра номера ѝ и след миг на напрежение чуха звъненето и на екрана се появи жена, малко нервна на вид, седнала в кабинет, чиито стени бяха покрити с библиотечни рафтове. Зад нея на стената имаше семейна снимка в рамка: самата Глория, изискан на вид съпруг и три пораснали деца, всичките с бели ризи и подчертано привлекателни.
Робин си помисли, че от всички хора, които бяха интервюирали по случая с Марго Бамбъро, Глория най-много бе запазила приликата със себе си като млада, макар да не бе правила очевидни усилия да прикрие процеса на остаряване. Косата ѝ беше съвсем бяла, подстригана на късо каре, което много ѝ отиваше. Макар да личаха фини бръчици по челото и около очите, светлата ѝ кожа явно никога не бе излагана много на слънце. Лицето ѝ беше слабо, с високи скули, запазило структурата си от младите ѝ години, а тъмносиньото поло, малките златни обици и очилата с квадратни рамки бяха семпли и стилни. Робин си каза, че Глория много повече приличаше на преподавателка в колеж, отколкото на издънка на престъпно семейство, но може би ѝ оказваха влияние редиците книги по рафтовете зад нея.
– Добър вечер – изрече Глория притеснено.
– Добър вечер – отвърнаха в един глас Страйк и Робин.
– Много любезно, че се съгласихте да говорите с нас, госпожо Жобер – каза Страйк. – Благодарни сме ви.
– О, моля, няма защо – отговори учтиво тя.
Робин не бе очаквала подобен изговор от момиче с произхода, описан от Айрийн Хиксън, но то се знае, също като в случая с Пол Сачуел, Глория бе прекарала по-дълго време извън родната си страна, отколкото в нея.
– Отдавна се надявахме да говорим с вас – обади се Робин.
– Да, много съжалявам за това – отвърна Глория. – Мъжът ми, Юго, не ме бе уведомил за съобщенията ви. Случайно открих последния ви имейл изхвърлен в кошчето. Така и научих, че сте се опитвали да се свържете с мен. Юго... ами той е мислел, че постъпва правилно.
Робин си припомни случай, в който Матю беше изтрил имейл на Страйк от телефона на Робин в опит да я спре да се върне на работа в агенцията. Изненадана бе да види, че Глория не се гневеше на мъжа си за намесата му. Сякаш прочела мислите ѝ, жената каза:
– Юго е приел, че няма да искам да разговарям за случилото се с непознати. Не си е дал сметка, че вие сте единствените хора, с които бих искала да говоря, защото се опитвате да разберете какво наистина се е случило, и ако успеете, ще бъда... ами това ще вдигне огромен товар от мен.
– Ще възразите ли да си водя бележки? – попита я Страйк.
– Не, ни най-малко – любезно отвърна Глория.
Страйк щракна химикалката си в готовност, а Глория посегна извън полезрението им и взе голяма чаша червено вино, от която отпи глътка, въоръжи се с кураж и изрече бързо:
– Ако може, нека първо обясня някои неща. Още от вчера ги прехвърлям в главата си и мисля, че ако ви разправя моята история, това ще ви спести много време. Важно е да разберете моите отношения с Марго и защо се държах... както се държах.
– Това много ще ни помогне – увери я Страйк. – Моля, слушаме ви.
Глория отново отпи от виното, остави чашата на място, където не я виждаха, пое дълбоко дъх и заговори:
– И двамата ми родители загинаха при домашен пожар, когато бях на пет години.
– Какъв ужас – стъписана, промълви Робин. В гражданския регистър от 1961 година се упоменаваше пълно четиричленно семейство. – Много съжалявам.
Страйк на свой ред изсумтя съчувствено.
– Благодаря ви – кимна Глория. – Казвам го само за да обясня... оцелях единствено защото баща ми ме хвърли от прозореца върху одеяло, опънато от съседите. Майка ми и баща ми не скочиха, защото се опитваха да се доберат до по-големия ми брат, който бе в невъзможност да се измъкне. И тримата загинаха, така че бях отгледана от родителите на майка ми. Бяха чудесни хора. Душите си биха продали за мен, а това прави още по-лошо последвалото по-нататък... Бях срамежлива. Завиждах на момичетата в училище, които си имаха родители и те бяха, така да се каже, в крак с нещата. Горката ми баба не разбираше духа на шейсетте и седемдесетте – поясни Глория с тъжна усмивка. – Дрехите ми винаги бяха леко старомодни. Никакви миниполи и грим по очите. Като реакция си създадох измислен живот с всичките му подробности. Знам, че повечето тийнейджъри са фантазьори, но аз... стигах до крайности. И всичко просто излезе от контрол, когато бях на шестнайсет и отидох да гледам филма „Кръстникът“... Знам, че е нелепо, но това е истината. Бях напълно обсебена от този филм. Не знам колко пъти го гледах, поне двайсет сигурно. Бях английска ученичка от Ислингтън през седемдесетте години, но исках да съм Аполония от Сицилия през четиресетте, да срещна красив американски мафиот и не да загина при взрив на бомба, поставена в кола, а да заживея с Майкъл Корлеоне в Ню Йорк, да съм красива и впечатляваща, докато мъжът ми напредва в бляскавата си престъпна кариера, която, забележете, е ръководена от строги морални принципи.