Страйк и Робин дружно се разсмяха, но Глория не се усмихна. Тъкмо обратното – изглеждаше тъжна и засрамена.
– Някак си реших, че всичко това е постижимо – продължи тя, – защото имах италианска фамилия. Никога не бях обръщала внимание на това преди „Кръстникът“. Не щеш ли, накарах баба и дядо да ме заведат на служба в италианската църква на „Клъркънуел Роуд“ вместо в обичайната им църква и Бог да ги благослови, те изпълниха желанието ми. Ще ми се да не го бяха правили. Де да ми бяха казали, че проявявам егоизъм, защото тяхната църква им даваше голяма подкрепа, беше центърът на социалния им живот. Винаги се бях чувствала изцяло англичанка, каквато и бях от страна на майка ми, но сега се опитвах да изнамеря всичко възможно за семейството на баща ми. Надявах се да открия, че произхождам от мафиотска фамилия. Тогава щях да убедя баба и дядо да ми дадат пари да замина за Сицилия да се запозная с роднините си и евентуално да се омъжа за далечен братовчед. Но установих само как италианският ми дядо е емигрирал в Лондон и е започнал работа в кафене. Вече знаех, че баща ми е работил към фирмата „Лондонски транспорт“. Колкото и назад да отивах в родословието си, всички се оказваха напълно почтени и спазващи закона граждани. Беше голямо разочарование за мен – въздъхна Глория. – И тогава една неделя в „Сейнт Питър“ някой посочи човек, на име Николо Ричи, седнал в дъното на италианската църква. Казаха, че бил един от най-страховитите гангстери от Малката Италия.
Глория поспря, за да отпие още глътка вино, остави отново чашата встрани, после продължи:
– Та така... Ричи имаше синове.
Страйк за пръв път започна да си записва.
– Всъщност нямаше особена физическа прилика между Лука Ричи и Ал Пачино, но аз съумях да открия такава – изрече сухо Глория. – Беше с четири години по-голям от мен и всички, които разпитвах за него, казваха, че бил голям разбойник, а аз това и исках да чуя. Започна се с усмивки на разминаване... Излязохме на първа среща няколко месеца преди да дойде време да уча за матурата. Казвах на баба и дядо, че преговаряме с една приятелка у тях. И тъй като дотогава бях много послушно момиче, те нямаха причина да се усъмнят, че ги лъжа. Отчаяно исках да харесам Лука, защото чрез него можех да попадна в моята фантазия. Той имаше кола и определено се занимаваше с криминални дела. Не ми разправяше нищо обаче за срещите между босовете на престъпните фамилии... говореше предимно за фиата си, за наркотици и за пребиване на хора. След няколко срещи стана ясно, че Лука си пада по мен... или не... – продължи Глория без усмивка. – Не точно си падаше, защото това би означавало някаква симпатия и сърдечност, докато той просто искаше да ме заплюе за негова. Бях толкова глупава и затънала в моята фантазия, та намирах това за твърде вълнуващо, защото напомняше отношение на истински мафиот. Всъщност най-много харесвах Лука, когато не беше край мен, когато си го представях като Майкъл Корлеоне в ума си, в леглото си нощем. Спрях да уча. Напълно се предадох на живота си от фантазията. На кукличките на гангстерите не им трябваше завършено висше гимназиално ниво. И Лука не смяташе, че ми трябва висше гимназиално ниво. Провалих се на всички изпити. Дядо и баба бяха силно разочаровани, но проявиха голяма доброта към мен – каза Глория. За пръв път гласът ѝ леко затрепери. – И после... май беше следващата седмица... узнаха за мен и Лука. Ужасно се разстроиха и разтревожиха, но на този етап мен вече не ме беше грижа. Обявих, че съм се отказала от колеж. Исках да постъпя на работа. Кандидатствах за мястото в медицинската служба „Сейнт Джон“ единствено защото се намираше в сърцето на Малката Италия, макар че на практика Малката Италия не съществуваше вече. Бащата на Лука бе една от последните реликви. Но пък всичко това съставляваше част от фантазията ми: аз бях Конти, мястото ми беше там, защото някога го бяха обитавали предците ми. Така беше и по-лесно да се виждам с Лука, той живееше там. Изобщо не биваше да получа онази работа на рецепционистка. Бях прекалено млада и нямах никакъв опит. Марго бе тази, която пожела да я имам.