– Някой? – повтори Страйк.
– Предполагахме, че са били от онзи пациент, от когото полицията толкова се интересуваше, Стив Даутуейт – отвърна Глория. – Дороти във всеки случай мислеше така.
– Нямаше ли прикрепена бележка?
– Имаше картичка с текст „Благодаря“ и Дороти мигом реши, че са от Стив Даутуейт, защото той идваше често. Но нямам спомен картичката да беше подписана.
– Значи, Марго е изхвърлила бонбоните в кошчето за боклук и после пак ги е извадила?
– Да, подиграх ѝ се за това – призна Глория. – Казах ѝ: „Знаех си, че няма да им устоиш“, а тя също се разсмя. На следващия ден я попитах: „Защо не ги изядеш?“. Отвърна ми: „Направих го, видях им сметката“.
– Но е запазила кутията, така ли?
– Да, беше на полицата при книгите ѝ. Върнах се на рецепцията. Пациентът на доктор Бренър си беше тръгнал, но не и Бренър, довършваше документацията.
– Може ли да ви попитам дали знаехте за пристрастеността на доктор Бренър към барбитурати?
– Кое? – учуди се Глория.
– Никой ли не ви е казвал за това?
– Не, нямах представа.
– Не бяхте ли чули за случката, когато Джанис открила капсула амитал на дъното на чаша чай?
– Не... о... Затова ли Марго настояваше сама да си приготвя чая? Обясни, че Айрийн прекалено го разреждала с мляко.
– Да се върнем на реда, по който всички си тръгнаха.
– Добре. Следващият беше пациентът на доктор Гупта и той излезе веднага след него. Имаше семейна вечеря, на която трябваше да присъства. И тогава, когато вече си мислех, че сме приключили за деня, влезе онова момиче, Тео.
– Разкажете ни за Тео – помоли Страйк.
– Дълга черна коса... тъмна кожа. Приличаше на румънка или на туркиня. С натрапващи се обици, цигански тип. Всъщност си помислих, че може да е циганка. Не я бях виждала преди, затова знаех, че не е регистрирана при нас. Изглеждаше, сякаш много я боли коремът. Дойде до бюрото ми и помоли веднага да я прегледа лекар. Поисках името ѝ и тя каза, че е Тео... някоя си. Не настоях да го повтори, защото очевидно страдаше, тъй че ѝ казах да почака и отидох да проверя дали някой от лекарите е свободен. Вратата на Марго още беше затворена, затова се обърнах към доктор Бренър. Той не искаше да я приеме. Винаги беше такъв, мъчен човек. Никога не съм го харесвала. Тогава вратата на Марго се отвори и отвътре излязоха майката с детето, които бе приела последно. Каза, че ще прегледа момичето, което чакаше.
– И Тео твърдо беше жена, така ли? – попита Страйк.
– Извън всяко съмнение – отсече Глория убедено. – Беше с широки рамене, забелязах го, като идваше към бюрото на рецепцията, но категорично беше жена. Може би заради раменете впоследствие доктор Бренър каза, че е приличала на мъж, но... Снощи си мислех за него, като знаех, че ще разговарям с вас. Бренър беше може би най-големият женомразец, когото съм срещала. Плюеше по жените, които не изглеждали женствени и не говорели „като дами“, но също така презираше Айрийн, която все се кискаше, беше блондинка и напълно женствена. Предполагам, искал е всичките да сме като Дороти с нейното безпрекословно подчинение и почтителност, високи яки, достатъчно дълги поли. Дороти беше като някоя кисела монахиня.
Робин си помисли за Бети Фулър, която бе лежала на леглото си и се бе преструвала, че е в безсъзнание, докато Бренър бе изричал мръсни думи в ухото ѝ.
– Жените пациентки никак не харесваха Бренър. Вечно молеха да бъдат прехвърлени при Марго, но на повечето се налагаше да отказваме, защото списъкът ѝ с пациенти беше препълнен. Наближаваше време все пак Бренър да се пенсионира и се надявахме да го замести някой по-свестен. И така, той си тръгна, а Тео влезе, за да бъде прегледана от Марго. Все поглеждах колко е часът, защото имах среща с Лука, а накарах ли го да чака, винаги си патех. Но прегледът на Тео се проточи твърде дълго. Чак в шест и петнайсет Тео най-накрая излезе от кабинета и си отиде.