– Именно. Така че дори някой да има необичайни навици, прекият ни опит подсказва, че той е просто ексцентричен. Вайълет никога не е срещала мъж с фетиш към женски дрехи или... прощавай, отегчавам те – добави Робин, като видя, че очите на Страйк станаха някак оцъклени.
– Не, не ме отегчаваш – промърмори той. – Всъщност ме накара да се замисля... Хрумна ми идея. Стори ми се, че забелязвам някои съвпадения, и взех да се чудя...
Той остави купичката с нудъли, пресегна се под бюрото и издърпа един от кашоните с полицейското досие, върху който лежаха последно преглежданите от него страници. Сега ги извади, разположи ги пред себе си и продължи да яде нудълите.
– Ще ми кажеш ли за тези съвпадения? – попита го Робин с долавящо се нетърпение.
– Почакай малко – каза Страйк, като вдигна поглед към нея. – Защо Тео е стояла отвън пред телефонната кабина?
– Какво? – объркана, продума Робин.
– Мисля, че не можем да се съмняваме как Руби Елиът е видяла Тео до онази телефонна кабина край „Албемарл Уей“, нали? Описанието ѝ и това на Глория напълно съвпадат... Та защо Тео е стояла навън пред телефонната кабина?
– Чакала е вана да я прибере.
– Добре, но нека изтъкна очевидното: едновремешните червени телефонни кабини са със стъкла отстрани. Валяло е като из ведро. Тео не е имала чадър, а Руби казва, че косата ѝ е била прилепнала към главата. Защо не е влязла в телефонната кабина и оттам да наблюдава за колата, дето ще я вземе? „Клъркънуел Роуд“ е дълга и права улица. Би имала чудесен поглед от телефонната кабина и достатъчно време да излезе и да се покаже на шофьора на вана. Защо – за трети път попита Страйк – е стояла отвън пред телефонната кабина?
– Защото... е имало някой в нея?
– Това би изглеждало очевидното обяснение. И тази телефонна кабина в края на „Албемарл Уей“ дава видимост към началото на „Сейнт Джонс Лейн“.
– Мислиш, че някой е причаквал Марго? Че е наблюдавал за нея от онази телефонна кабина?
Страйк се поколеба.
– Направи ми услуга, издири синдрома на Чупливата Х хромозома.
– Добре... защо?
Робин остави настрани бадемите си и започна да пише на клавиатурата.
– Тази телефонна кабина е в края на улицата на семейство Аторн.
Докато Робин извикваше появилите се от търсенето резултати, Страйк придърпа към себе си копието от касовата бележка на Айрийн Хиксън. Отбелязаният на нея час беше 3,10 следобед. Докато Страйк похапваше нудъли, все още загледан в бележката, Робин зачете от екрана.
– „Първоначално е наричан синдром на Мартин-Бел... генът на Чупливата Х хромозома е изолиран през хиляда деветстотин деветдесет и първа година...“ Прощавай, какво точно ти е нужно?
– Какви конкретни проявления има?
– „Социална тревожност – започна да чете отново Робин, – липса на контакт с очи... проблеми при създаване на близки отношения... притеснение от непознати ситуации и хора... лоша способност за запомняне на лица, вече виждани преди“, но пък „добра дългосрочна памет, добри умения за имитиране, добро визуално усвояване. Мъжете са по-тежко поразявани от жените... обикновено имат добро чувство за хумор... могат да бъдат креативни, особено визуално...“ – Тя погледна към него иззад монитора. – Защо ти трябва да знаеш всичко това?
– Просто си мислех.
– За Гуилерм ли?
– Да – отвърна Страйк. – Всъщност за цялото семейство.
– Но той няма синдром на Чупливата Х хромозома, нали?
– Не. Всъщност не знам какъв точно е проблемът на Гуилерм.
– Страйк, какви съвпадения забеляза?
Вместо да отговори, Страйк извади няколко листа от полицейското досие, придърпа ги към себе си и отново ги прочете. По силата на навика Робин взе тетрадката на Талбът и я отвори на първата страница. В продължение на няколко минути в офиса цареше тишина и никой от съдружниците не забелязваше шумовете, които им бяха познати като собственото им дишане: трафика по „Чаринг Крос Роуд“, музика от време на време откъм Денмарк Стрийт долу.
Първата страница от тетрадката на Бил Талбът започваше с неспретнати драсканици на нещо, за което Робин знаеше, че са реални факти и наблюдения. Беше най-смислената част от съдържанието, но в дъното на страницата се появяваха първите пентаграми, както и първата астрологическа бележка.
Робин препрочете два пъти този финален абзац и леко се намръщи. После отмести пакетчето с бадеми, за да се разрови в най-близкия кашон с полицейски документи. Отне ѝ пет минути да открие оригиналния запис от показанията на Руби Елиът и докато търсеше, Страйк оставаше дълбоко погълнат в неговата част от документите.