Страйк отново погледна към бюрото и за втори път взе касовата бележка на Айрийн Хиксън и я разгледа. И тогава, тъй внезапно и рязко, че Робин поскочи, Страйк остави бележката да падне и се изправи, като преплете длани на тила си.
– По дяволите – промърмори. – По дяволите! Никога не се доверявай на телефонно обаждане с непроверен произход!
– Какво телефонно обаждане – нервно попита Робин и се опита да си припомни разговорите по телефона, които бе водила във връзка със случая.
– Да му се не види – изрече Страйк, излезе от кабинета във външния офис, после отново се върна, стиснал тила си, очевидно изпитващ потребност да се движи, също както Робин бе обладана от нужда да върви, когато узна, че Страйк може да интервюира Крийд. – Как можах да не го забележа?
– Корморан, какво...?
– Защо Марго би държала празна кутия от шоколадови бонбони? – попита Страйк.
– Нямам представа – объркана, отвърна Робин.
– Знаеш ли какво? – бавно изрече Страйк. – Аз пък мисля, че имам.
68
Хиената хищна
се храни с женска плът, тъй както други твари пасат трева.
Строго охраняваната болница за душевноболни „Бродмур“ е разположена на разстояние малко над час извън Лондон в графство Бъркшър. Думата „бродмур“ отдавна бе изгубила пасторалната си асоциация в колективното съзнание на британците и в това отношение Страйк не съставляваше изключение от правилото. Вместо да извиква представа за ширнала се поляна или обрасло с бурени поле, названието пораждаше у Страйк единствено мисли за насилие, за гнусни престъпления, за двеста от най-опасните престъпници в страната, които таблоидите наричаха чудовища. И макар Страйк да бе наясно, че посещава болница, а не затвор, взе всички предпазни мерки, които би приложил за строго охранявана изправителна институция: не носеше вратовръзка, погрижи се нито у себе си, нито в колата да има нещо, което би могло да предизвика продължителна проверка, взе си два фотокопирани документа за самоличност и копие от писмото, пратено до него от Министерството на правосъдието, тръгна рано, като очакваше, макар никога преди да не бе ходил там, че допускането в сградата ще отнеме немалко време.
Беше златиста септемврийска сутрин. Слънчева светлина обливаше пътя напред сред пухкави бели облаци и докато Страйк шофираше през Бъркшър с беемвето си, слушаше новините по радиото, водеща сред които бе, че Шотландия е гласувала с петдесет и пет срещу четиресет и пет процента за оставане в Обединеното кралство. Питаше се как бяха приели резултата Дейв Полуърт и Сам Баркли, когато телефонът му зазвъня.
– Обажда се Брайън, Брайън Тъкър – съобщи дрезгавият глас. – Надявам се да не прекъсвам нещо. Исках да ви пожелая успех.
– Благодаря, Брайън – отвърна Страйк.
Най-сетне се бяха срещнали три дни по-рано в офиса на Страйк. Тъкър беше показал на Страйк старото писмо от Крийд, описващо медальона с пеперуда, иззет от сутерена на убиеца, за който старецът вярваше, че е на дъщеря му, споделил бе теориите си, треперещ от емоции и нерви при мисълта, че Страйк ще се срещне лице в лице с човека, за когото вярваше, че е убил най-голямата му дъщеря.
– Няма да ви задържам – каза Тъкър. – Но нали ще ми позвъните, когато приключи?
– Да, разбира се – обеща Страйк.
Вече му бе трудно да се съсредоточи върху новината, след като бе усетил тревожното вълнение на Тъкър. Страйк изключи радиото и насочи мислите си към предстоящото.
Колкото и ласкателно би било да мисли, че той, Корморан Страйк, би могъл да изиграе или убеди Крийд да признае, при положение че всички преди него се бяха провалили в опитите си, егото му не беше чак толкова огромно. През кариерата си беше интервюирал много заподозрени; изкуството бе да улесниш човека пред себе си да каже истината, вместо да продължи да лъже. Някои накрая се изтощаваха от търпеливо разпитване, други даваха отпор на всичко и се огъваха само при тежък натиск, трети копнееха да се разтоварят от бремето и съответно с това методите на разпитващия трябваше да се менят.
В разговора с Крийд обаче половината от арсенала, използван от Страйк при разпит, ставаше непотребен. Като начало той бе там според угодата на Крийд, защото се бе наложило пациентът да даде съгласието си за интервюто. Освен това бе трудно за Страйк да обрисува плашеща картина за последиците от мълчание, като се има предвид, че интервюираният вече излежаваше доживотната си присъда в „Бродмур“. Тайните на Крийд бяха единствената останала му власт и Страйк съзнаваше, че убеждаването да се раздели с някоя от тях можеше да се окаже непосилна за човешките сили задача. Обичайният зов към съвест или към желанието да се покаже по-добър човек пред себе си и околните също беше безполезен в този случай. Както демонстрираше целият живот на Крийд, основен източник на наслада за него беше да причинява болка и да установява надмощие, затова бе съмнително, че нещо друго би го насърчило да направи разкрития.