Първият поглед на Страйк към болницата разкри картина на крепост върху хълм. Беше построена от викторианците насред гори и пасища – сграда от червени тухли с часовникова кула, издигаща се над всичко. Стените на оградата бяха около седем метра високи и когато Страйк влезе с колата през портата, видя циклопските очи на стотици охранителни камери върху стълбове. При отварянето на портите изпита експлозия на адреналин и за момент пред него като че заплуваха призрачните черно-бели образи на седемте мъртви жени, както и тревожното лице на Брайън Тъкър.
Беше изпратил предварително регистрационния номер на колата си. След като влезе през първата двойна порта, пред него се изпречи вътрешна телена ограда, също тъй висока като първата. Мъж с бяла риза и черен панталон и с военна стойка отключи втората порта, щом първата се затвори зад беемвето, и насочи Страйк към място за паркиране. Преди да слезе от колата, за да спести време при преминаването през охраната, детективът прибра в жабката телефона, ключовете, колана си, цигарите, запалката и монетите си, след което ги заключи.
– Господин Страйк, нали? – осведоми се учтиво мъж с бяла риза, чийто акцент беше от Уелс, а профилът му напомняше този на боксьор. – Документът ви за самоличност, моля.
Страйк му показа шофьорското си свидетелство и бе поведен вътре, където го очакваше скенер от типа на онези по летищата. Последваха добродушните и неизбежни весели възклицания, когато скенерът шумно обяви неодобрението си на металния пищял на Страйк и крачолите му трябваше да бъдат навити нагоре, за да докаже, че не носи оръжие. След като го претърсиха с опипване, беше свободен да отиде при психиатъра доктор Ранбир Бижрал, който го очакваше от другата страна на скенерите. Беше слаб мъж с брада, чиято жълта, отворена на врата риза представляваше весел акцент на фона на подовете, настлани със сиво-зелени плочки, белите стени и типичния за всички медицински институции несвеж въздух със смесена миризма на дезинфектант, пържена храна и лишени от свобода хора.
– Разполагаме с двайсет минути, преди Денис да бъде готов за вас – каза доктор Бижрал, като поведе Страйк по дълъг и пуст коридор през много летящи врати, боядисани в тюркоазено. – Координираме внимателно движенията на пациентите, а специално с него придвижването му винаги е равносилно на подвиг. Трябва да внимаваме никога да не влиза в контакт с пациенти, които изпитват особена неприязън към него. Никак не е популярен. Ще чакаме в моя кабинет.
Страйк имаше опит с болници, но никога не беше влизал в такава, където нямаше шум и върволица от пациенти по коридорите. Празнотата бе леко изнервяща. Минаха покрай много заключени врати. Насреща им вървеше ниска сестра в тъмносиня униформа. Усмихна се на Страйк и той ѝ отвърна със същото.
– Нима и жени работят при вас? – попита, изненадан.
– Разбира се – отвърна доктор Бижрал.
Страйк си беше представял персонал изцяло от мъже, макар да знаеше, че в мъжките затвори има жени надзирателки. Доктор Бижрал отвори врата към малък кабинет, който приличаше на преустроена манипулационна с обелената боя по стените и решетки на прозорците.
– Седнете, моля – покани го доктор Бижрал и направи жест към стол срещу бюрото, после попита с леко насилена любезност: – Добре ли пътувахте? От Лондон ли идвате?
– Да, пътят беше приятен – отвърна Страйк.
– И така, ще имате четиресет и пет минути на разположение с Крийд.
– Четиресет и пет минути – повтори Страйк.
– Ако Денис иска да признае и друго убийство, това ще е предостатъчно време – отбеляза доктор Бижрал, – но... мога ли да бъда откровен с вас, господин Страйк?
– Разбира се.
– Ако зависеше от лекуващия екип на Денис, вероятно не бихме позволили това посещение. Знам, в министерството смятат, че на семействата Бамбъро и Тъкър се дължи един последен шанс да попитат Денис за своите близки, но... – Доктор Бижрал се облегна на стола си и въздъхна. – ... той е класически социопат, абсолютно изчистен образец на типа. Дава много високи резултати за черната триада: нарцисизъм, макиавелизъм и психопатия. Той е коварен, садистичен, лишен от покаяние и с извънредно раздуто его.