На вратата се почука и весела блондинка провря глава вътре.
– Денис е готов в стаята, Ранбир – каза тя и се оттегли.
– Да вървим ли? – предложи доктор Бижрал и се изправи на крака. – Ще присъствам на интервюто, както също и основната сестра на Денис.
Жената, която бе съобщила за пристигането на Денис в стаята за срещи, тръгна заедно със Страйк и психиатъра по други коридори. Сега имаше врати, които трябваше да бъдат отключвани и заключвани при всяко преминаване. През третата поред заключена врата Страйк видя затлъстял мъж с долнище от анцуг „Найк“ да се тътри, съпровождан от две сестри, всяка от които държеше по една от вдървените му ръце зад гърба му. Пациентът погледна към Страйк с оцъклен поглед и тримата продължиха по пътя си.
Накрая Страйк и придружителите му стигнаха до празно помещение с открит план с кресла и изключен телевизор. Страйк бе предположил, че русата жена е основната медицинска сестра на Крийд, но бе сгрешил: оказа се намръщен мъж с татуировки по двете ръце и издадена квадратна челюст, когото представиха като Марвин. Русата жена се усмихна на Страйк, пожела му успех и си отиде.
– Е, да влизаме ли? – каза доктор Бижрал, а Марвин отвори вратата към спартанска стая за срещи с един прозорец и бяла дъска на стената.
Единственият присъстващ – нисък, дебел мъж с очила, беше с джинси и черна тениска. Имаше тройна брадичка, а шкембето му го държеше на половин метър разстояние от масата с бял гетинаксов плот, до която седеше. Ако се намираше на автобусна спирка, Денис Крийд би изглеждал съвършено незабележителен стар човек, малко запуснат, с орасла светлосива коса.
(Бе притискал горещи ютии към голите гърди на секретарката Джаки Айлет. Беше изтръгнал пръст на ръката, както и ноктите на краката на фризьорката Сюзан Майър. Извадил бе очните ябълки на агентката по недвижими имоти Норийн Стърок, докато тя бе още жива и прикована към радиатор.)
– Денис, това е Корморан Страйк – каза доктор Бижрал и седна на стол до стената.
Марвин застана до него със скръстени татуирани ръце.
– Здравей, Денис – каза Страйк и седна насреща му.
– Здравей, Корморан – отвърна Крийд с равен глас, запазил акцента на работническата класа от Източен Лондон.
Слънчева светлина падаше върху масата помежду им и излагаше на показ петната по стъклата на очилата на Крийд с метални рамки, както и прашинките във въздуха. Зад мръсните очила Страйк видя тъй бледосиви ириси, че почти се сливаха със склерата, и огромните зеници изглеждаха заобиколени с белота. Отблизо Страйк забеляза назъбения белег от слепоочието до носа, придърпващ долния ляв клепач – реликва от нападението, което за малко не бе отнело половината зрение на Крийд. Пълните бели ръце върху масата леко се тресяха, а отпуснатата уста потреперваше: Страйк се досети, че това са странични ефекти от лекарствата, които Крийд пиеше.
– За кого работиш? – поинтересува се Крийд.
– Предполагам, че сам ще го разбереш от въпросите ми – отвърна Страйк.
– Защо не го кажеш тогава? – попита Крийд и когато Страйк не отговори, той каза: – Признак на нарцисизъм е да се задържа информация, та да се почувстваш властен.
Страйк се усмихна.
– Въпросът не опира до опит да се чувствам властен. Просто съм запознат с царския гамбит.
Крийд побутна очилата си нагоре по носа.
– Казали са ти, че играя шах, така ли?
– Да.
– Ти играеш ли?
– Зле.
– И как се връзва царският гамбит с тази ситуация?
– Началният ти ход на пръв поглед отваря лесен достъп до царя ти. Предлагаш да минем директно на темата за изчезналата жена, която разследвам.
– Но смяташ, че това е уловка?
– Може би.
Настана кратка пауза. После Крийд каза:
– Тогава ще ти кажа кой според мен те е пратил, искаш ли?
– Давай.
– Дъщерята на Марго Бамбъро – заяви Крийд, като внимателно следеше за реакцията на Страйк. – Съпругът отдавна се отказа от издирването ѝ, но дъщеря ѝ вече трябва да е прехвърлила четиресет и вероятно е достатъчно заможна. Който те наема, трябва да има пари. Услугите ти надали струват евтино. Четох всичко за теб по вестниците. Втората възможност – добави Крийд, когато Страйк не отговори – е старият Брайън Тъкър. Изниква на всеки няколко години, прави се за посмешище. Но Брайън е бедняк... или пък е протегнал просешката купичка в интернет? Сядаш пред компютъра и докарваш някоя сърцераздирателна история, а лапнишараните пращат пари. Но мисля, че ако беше предприел нещо такова, щеше да го пише в пресата.