– Често ли влизаш онлайн? – попита Страйк.
– Тук не ни позволяват – отвърна Крийд. – Защо губиш време? Имаме само четиресет и пет минути. Задай въпрос.
– Току-що ти зададох въпрос.
– Защо не ми кажеш от коя тъй наречена жертва се интересуваш?
– „Тъй наречена“ жертва?
– Това са произволни етикети – поясни Крийд. – „Жертва“. „Пациент“. Тази заслужава жалост... този отива зад решетките. Може би жените, които убих, бяха истинските пациенти, а аз съм реалната жертва.
– Твърде новаторска гледна точка – посочи Страйк.
– На хората им е полезно да чуват новаторски гледни точки – каза Крийд и отново бутна очилата нагоре по носа си. – Така се посъбуждат, стига да им е по силите.
– От какво би казал, че си лекувал онези жени?
– От инфекцията на живота. Диагноза: живот. Терминална. „Не жалете падналите! Никога не съм ги познавал. Не са ми грижа. Аз не утешавам: мразя утешаваните и утешителя...“
(Срязал беше ъглите на устата на ученичката Джералдин Кристи и я беше снимал как крещи и плаче, преди, както бе съобщил на родителите ѝ от свидетелската скамейка, да пререже гърлото ѝ, защото вдигала твърде много шум.)
– „... аз съм уникален и съм завоевател. Не съм от робите, които загиват.“ Знаеш ли кой е казал това?
– Алистър Кроули – отвърна Страйк.
– Необичайно четиво за награждаван войник от Британската армия – коментира Крийд.
– О, ние всичките сме прикрити сатанисти – подхвърли Страйк.
– Мислиш, че се шегуваш – изрече с напрегнато изражение Крийд, – но вие убивате, за което ви дават медали и ви наричат герои. А когато аз убия, съм обявен за зъл и съм заключен навеки. Произволни категории. Знаете ли какво има тук, наблизо?
– „Сандхърст“ – отговори Страйк.
– „Сандхърст“ – повтори Крийд, сякаш Страйк не се беше обаждал. – Институции за убийци, издигнати редом. Едната ги създава, другата ги руши. Обясни ми защо е по-морално да убиваш кафяви дечица по команда на Тони Блеър, отколкото да извършиш моите деяния. Такъв съм, какъвто съм. Мозъчните скенери ще ти го покажат, изучавали са хора като мен. Защо да е по-голямо зло да убиваш хора, защото ти се налага, защото ти е в природата, отколкото да взривяваш нещастници с кафява кожа, защото им искаме нефта. Погледнато по правилния начин, аз съм невинният, но съм угояван и тъпкан като затворено в кочина прасе, докато ти получаваш държавна пенсия.
– Интересен аргумент – подхвърли Страйк. – Значи, не си имал контрол над онова, което си вършил?
– Контрол – изсумтя Крийд и поклати глава. – Това само показва колко си далече от нещата... Не мога да го обясня така, че някой като теб да го разбере. „Вие си имате вашия начин, аз си имам моя. Колкото до правилния, точния, единствения начин, той не съществува.“ Знаеш ли кой го е казал?
– Звучи ми като Ницше.
– Ницше – изрече Крийд едновременно с него. – Очевидно, да. Четох много в „Белмарш“, преди да ме натъпчат с толкова лекарства, че да не мога да си събера ума за две изречения наведнъж. Имам диабет, това знаеше ли го? – продължи Крийд. – Да. Болнично придобит диабет. Взеха слаб мъж в добра физическа форма и ме нашишкаха с лекарства, от които нямам нужда, и със свинската кльопачка, която ни принуждават да ядем. Осемстотин така наречени лечители ни смучат като пиявици, за да си изкарват прехраната. Имат нужда да сме болни, защото от нас си печелят хляба. Морлоки. Разбираш ли тази дума?
– Измислени недоразвити създания – отвърна Страйк. – „Машината на...“
– Да, очевидно – прекъсна го Крийд, подразнен, че Страйк бе наясно с всичките му препратки. – Х. Г. Уелс. Примитивни същества, преследващи високоеволюиралите видове, които не осъзнават, че са отглеждани във ферма за храна. Само дето аз го осъзнавам. Наясно съм какво става.
– Възприемаш се като един от елоите, така ли? – попита Страйк.
– Интересното при елоите – заговори Крийд – е пълната им липса на съвест. По-висшата раса е интелектуална, изтънчена, без така наречените угризения... Изследвах всичко това в моята книга, книгата, която пишех, преди да ми я отнемат. Романът на Уелс е само повърхностна алегория, но той е напипвал посоката към истината... Онова, което аз пишех, беше отчасти автобиография, отчасти научен трактат. Само че ми го отнеха, конфискуваха ми ръкописа. Бих могъл да съм безценен източник, но не, след като е мое, трябва да бъде унищожено. Имам коефициент на интелигентност сто и четиресет, но те искат мозъка ми обезсилен като тялото.
– Изглеждаш ми съвсем в час. Какви лекарства ти дават?
– Изобщо не бива да съм на лекарства. Нужна ми е активна рехабилитация, но те искат да ме държат в тежка зависимост. Пускат разните дребни шизофреници да боравят с ножове в работилниците, а на мен и молив не дават. Като дойдох тук, мислех си, че ще срещна интелигентни хора... Всяко дете, дето може да запамети таблицата за умножение, може да бъде лекар, това е просто усвояване на роля и догма. Очаква се пациентът да бъде партньор в този терапевтичен процес, пък аз казвам, че съм достатъчно добре, за да се върна в затвора.