– На мен ми изглеждаш съвсем трезвомислещ – посочи Страйк.
– Благодаря ти – каза Крийд, който се бе зачервил. – Благодаря. Ти си интелигентен човек, личи си. Такъв и очаквах да бъдеш. Затова се съгласих на това.
– Но все още си на лекарствено лечение...
– Знам всичко за техните лекарства и те ми дават прекалено много. Сам бих могъл да си предпиша много по-добри медикаменти.
– Откъде си толкова наясно за тези неща? – попита Страйк.
– Просто е, очевидно – направи Крийд величествен жест. – Използвах сам себе си като опитно свинче, разработих своя собствена серия от стандартизирани тестове. Колко добре можех да ходя и да говоря с двайсет милиграма, после с трийсет... Водех си бележки за дезориентация, сънливост, различия в страничните ефекти...
– Що за медикаменти бяха това? – поинтересува се Страйк.
– Амобарбитал, пентобарбитал, фенобарбитал – изреди Крийд имената на барбитурати от седемдесетте години, повечето от които вече бяха заменени с други лекарства.
– Лесно ли беше да се купуват на улицата?
– От улицата рядко купувах, имах си други канали, които не бяха широкоизвестни...
И Крийд се впусна във витиевата реч, която не можеше да се нарече разказ в истинския смисъл на думата, тъй като повествованието беше разкъсано и пълно със загадъчни намеци и неясни алюзии, но същността очевидно бе, че Крийд е общувал с немалко неназовани, но влиятелни хора през шейсетте и седемдесетте и че е разполагал с постоянна доставка на лекарства с рецепти като възнаграждение или защото е работил за гангстери, или защото ги е шпионирал за властите. Намекна, че е бил вербуван от Службите за охрана, говореше за полети до Америка, за каквито нямаше никакви свидетелства да е осъществявал, за пристрастени към барбитурати политици и знаменитости, за опасното желание на хора от всякакви социални кръгове да се дрогират, та да се справят с жестоката реалност, тенденция и изкушение, които самият Денис Крийд презирал и на които винаги бил устоявал.
Страйк заключи, че тези фалшиви спомени служеха да подхранват неудържимия копнеж на Крийд за позиции в обществото. Без съмнение десетилетията, прекарани в строго охранявани затвори и болници за душевноболни, го бяха научили, че изнасилването и мъченията са също толкова презирани зад решетките, колкото и в света навън. Може и да продължаваше да извлича сексуално удоволствие при възстановяване на престъпленията си в своето съзнание, но у другите те извикваха единствено погнуса от него. Без тази фантазирана кариера, в която той беше отчасти шпионин, отчасти гангстер, мъжът с коефициент на интелигентност 140 си беше просто разносвач от ателие за химическо чистене, сексуално увреден човек, купувал дрога от улични търговци, които го бяха експлоатирали и после предали.
– ... нали си наясно колко много охрана имаше около мен на процеса? В играта бяха намесени други задкулисни сили, само това ще кажа...
А беше имало плътен полицейски кордон около Крийд при влизането и излизането му от съдебната зала, защото тълпата искаше да го разкъса на парчета. Бяха изтекли подробности относно неговата камера на мъченията: полицията бе открила ютиите, клещите, камшиците, топките за запушване на уста, снимките, които Крийд бе правил на жертвите си, живи и мъртви, а също разлагащите се в мивката на банята глава и длани на Андреа Хутън. Ала образът, който Крийд сега представяше пред Страйк, превръщаше убийствата в случайности, съпътствали далеч по-престижен криминален живот, нещо като хоби, за което обществото, кой знае защо, продължаваше да говори, когато имаше толкова повече славни случки за разправяне.
– ... защото дай им на хората да точат лиги за дреболии, дето ги възбуждат. Просто си търсят отдушник за собствените си неприемливи подтици – заяви Крийд. – Аз можех да бъда лекар и вероятно точно такъв трябваше да стана...
(Изсипвал бе вряло олио върху главата на кухненската работничка Вира Кени, после бе запалил косата ѝ и я беше снимал, докато гори, а устата ѝ беше запушена с гумена топка. Беше отрязал езика на безработната Гейл Райтман. Убил бе фризьорката Сюзан Майър с ритници в главата.)