– Не си убивал никого чрез свръхдоза, така ли? – попита Страйк.
– Изисква се много повече умение да ги дезориентираш, но да ги държиш на крака. Всеки глупак може да натика свръхдоза в нечие гърло. Другите неща изискват познания и опит. Ето как знам, че ми дават прекомерни количества тук, защото страничните ефекти са ми ясни.
– Ти какво даваше на жените в сутерена?
– Никога не упоявах жена веднъж след като вече я приберях у дома. Вътре си имах други начини да ги държа кротки.
Устата на Андреа Хутън беше зашита от Крийд, докато тя още е била жива: имало останали следи от конец върху разлагащата ѝ се глава.
Психиатърът погледна часовника си.
– Ами ако жената вече е била пияна? – поинтересува се Страйк. – Прибрал си Гейл Райтман от бар, нали? Нямаше ли опасност от свръхдоза, след като си поставил дрога в питието ѝ, а тя вече е била погълнала алкохол?
– Интелигентен въпрос – одобри Крийд, втренчил в Страйк огромните си зеници. – Обикновено точно преценявам колко е нужно на жената. Гейл беше сама и с увесен нос. Някакъв мъж ѝ беше вързал тенекия...
Крийд нищо не издаваше: това не бяха тайни. Вече си го бе признал на свидетелската скамейка в съда, където с наслада бе излагал фактите и бе следил реакцията на близките на жертвите. Откритите под дъските на пода снимки на Гейл и Андреа, Сюзан и Вира, Норийн, Джаки и Джералдин – вързани, горени, мушкани с нож, живи и обезобразени, с осакатените им и понякога лишени от глава трупове, нагласени в поза за фотографиране, вече го бяха обрекли, преди изобщо да е отворил уста, но той бе настоял на пълен съдебен процес, като бе пледирал виновен по причина на невменяемост.
– ... нахлупена перука, малко червило... Вземат те за безобиден, малко сбъркан, педал може би... Говориш с нея минута-две в тъмен ъгъл. Проявяваш загриженост... Слагаш ѝ нембутал в питието... мъничко количество – показа Крийд с разделени на милиметри треперещи пръсти. – Нембуталът е потенциално опасен в съчетание с алкохол, ако не знаеш какво правиш, но аз очевидно знаех... Казвах: „Аз трябва да тръгвам вече, миличка, а ти да се пазиш!“. Винаги действаше. Крийд имитира пискливо гласа на Гейл: „О, не си тръгвай, пий едно!“. „Не, драга, нужен ми е моят сън за красота.“ И ето как вече си доказал, че не представляваш заплаха. Правиш се, че искаш да си тръгнеш, или наистина си тръгваш. После, като те повикат обратно или се натъкнат на теб десет минути по-късно, започнали вече да се чувстват зле, изпитват облекчение, защото ти си добрият и безопасен човек... Всичко това го имаше в книгата ми, различните начини, по които успях да ги прибера. Много поучително четиво за жени, дето не искат да си докарат беля на главата, само дето властите не дават да бъде публикувана. Човек започва да се пита дали не са доволни, когато разните мърли са прибирани от улиците. Нищо чудно да са.
Защо изобщо съществуват хора като мен, Корморан? Защо еволюцията го е допуснала? Защото вече човеците са тъй високоразвити, че можем да разреждаме населението единствено с помощта на хищници, представляващи смесица между биологични видове. Отстраняват се слабите, лишените от морални ценности. Хубаво е, че морално изпадналите и пропилите се жени не могат да създават потомство. Това си е факт – обобщи Денис Крийд. – Свалих стъклото на прозореца си. „Искаш ли да те откарам някъде, миличка?“ А тя беше предоволна да ме види. Побърза да влезе във вана, облекчена, че може да седне... Като отведох Гейл в сутерена си, казах ѝ: „Да беше отишла просто в тоалетната, гадна малка кучко. Ама на такива като теб им дай да пикаят на улицата. Мръсно създание си ти“... А ти защо толкова се интересуваш от дрогирането?
Словоохотливостта му изведнъж секна. Оцъклените очи на Крийд напрегнато се взираха в тези на Страйк.
– Мислиш си, че доктор Бамбъро би била твърде умна, та да се остави да бъде упоена от такъв като мен ли?
– И лекарите допускат грешки като всеки друг – отбеляза Страйк. – Норийн Стърок си я срещнал в автобус, нали?
Крийд продължи да наблюдава Страйк няколко секунди, сякаш се опитваше да си обясни нещо.
– Сега се прехвърляме на автобуси, а? Колко често Марго Бамбъро е ползвала автобус?
– Вероятно често – отвърна Страйк.
– Дали би приела кутийка кока-кола от непознат?
– Това си предложил на Норийн, така ли? А кока-колата е била пълна с фенобарбитал?
– Да. Тя беше почти заспала, докато стигнахме до моята спирка. Казах ѝ: „Ти си изпусна твоята, миличка. Хайде, ще те отведа до стоянка на таксита“. Подхванах я през кръста и я свалих от автобуса. Норийн беше дребно момиче, една от най-лесните.