Шарлот, някога оглавявала списъка на „Татлър“ със стоте най-красиви жители на Лондон, е любимка на клюкарските рубрики още от бягството ѝ от училище на четиринайсетгодишна възраст. Дъщеря на...
Мисли за нещо друго, нареди си Робин и съзнателно подири различна тема.
Беше двайсети септември. Човек, роден днес, би бил зодия Дева. Робин се почуди колко ли време трябваше да мине, за да освободи съзнанието си да не свързва датите със зодии. Замисли се за Матю, представителя на зодия Дева, когото познаваше най-добре. Предполагаше се, че родените под този знак са умни, организирани и нервни. Той със сигурност бе организиран и умен, в смисъл начетен. Припомни си думите на Уна Кенеди: „Понякога си мисля, че колкото по-умни са хората, толкова по-глупави и наивни са, като опре до секса“. Запита се дали беше доволен от бременността, за която бе казал, че е дошла случайно...
Мисли за нещо друго.
Погледна часовника си. Къде беше Баркли? Вярно, Робин беше силно подранила и формално Баркли не беше закъснял, но не ѝ беше приятно да стърчи тук сама и да се опитва да се откъсне от мисли за онова, което се канеха да направят.
Тео някога бе стояла на същото място, където сега беше Робин, и бе наблюдавала движението нагоре и надолу по „Клъркънуел Роуд“, тъмнокосата Тео с обиците и болезнения стомах, очакваща сребристия ван, който да я отведе от тук. Защо Тео никога не се бе обявила впоследствие, защо не бе чувствала достатъчно благодарност към жената, която я бе приела за преглед без предварително записан час, поне за да се изключи от подозрение и да спре Талбът да се увлича в своята заблуда, оставаше загадка, макар и маловажна. Но така или иначе, никой не знаеше какво се бе случило между лекар и пациент; медицинският кабинет е подобен на изповедалня. Мислите ѝ се бяха прехвърлили към Даутуейт, когато най-сетне зърна Баркли, който се приближаваше към нея със сак в ръка. Когато наближи достатъчно, тя чу инструментите в него да дрънчат.
– Получих един вид дежавю – каза той, като спря до нея. – Не копахме ли веднъж и преди да търсим труп?
– Не мисля, че това сега се квалифицира като копаене – уточни Робин.
– Какво ново?
– Той излезе. Страйк каза да чакаме, докато се върне.
– Какво има там? – кимна Баркли към пликчето, което Робин държеше в ръка.
– Шоколадови бисквити – отвърна Робин.
– Подкуп, а?
– В общи линии, да.
– А Страйк дали...?
– Още не. На позиция е. Иска ние да...
Робин изчака група студенти да се отдалечат, за да не я чуят.
– ... да свършим първо нашата част. Ами ти – продължи тя, като все още отлагаше да мисли за предстоящото им, докато вече не стане абсолютно наложително – остана ли доволен от резултата на референдума?
– Да, само че не се залъгвай – отвърна мрачно Баркли, – не се е свършило. Този глупав Камерън буквално играе по свирката на националистите. „Английски гласове за английски закони“ в деня, след като Шотландия решава да остане? Не се бориш с крайния национализъм чрез още проклет национализъм. Налага му се да си извади главата от задника на Фарадж. Това не е ли нашият човек там?
Робин се огледа. В края на „Албемарл Уей“ видя мъж със странна походка, който носеше два пълни пазарски плика. Спря пред врата, остави долу покупките си, пъхна ключ в бравата, вдигна отново пликовете, прекрачи през прага и изчезна от поглед.
– Той е – каза Робин с подскачащи вътрешности. – Да вървим.
Тръгнаха редом надолу по улицата към тъмносинята външна врата.
– Оставил е ключа в ключалката – посочи Баркли.
Робин тъкмо се канеше да натисне звънеца, когато вратата се отвори и се появи Самхайн Аторн. Блед, с големи уши и тънка коса, той държеше устата си леко отворена. Носеше фланела с Батман отпред. Притеснен, че заварва двама души пред прага, той замига, после изрече по посока на лявото рамо на Робин:
– Оставих ключа.
Пресегна се и го извади от ключалката. Когато понечи да затвори вратата, Баркли умело пъхна крака си, за да му попречи.
– Ти си Самхайн, нали? – усмихна му се Робин, а той все така стоеше със зяпнала уста. – Приятели сме на Корморан Страйк. Много си му помогнал преди няколко месеца.
– Трябва да прибера покупките – каза Самхайн.
Опита се да затвори вратата, но кракът на Баркли му пречеше.