– Може ли да влезем? – попита Робин. – Само за малко. Искаме да поговорим с теб и с майка ти. Много си бил отзивчив към Корморан миналия път. Разправил си му за чичо ти Тюдор...
– Чичо ми Тюдор умря – съобщи Самхайн.
– Знам. Съжалявам.
– Умря в болницата – допълни Самхайн.
– Наистина ли?
– Татко ми Гуилерм умря под моста – каза още Самхайн.
– Много лошо – отвърна Робин. – Моля те, може ли да влезем само за момент? Корморан ме накара да ти донеса това – добави тя и извади кутията с шоколадови бисквити от плика си. – Като благодарност.
– Какво е туй? – попита Самхайн, като поглеждаше към кутията с крайчеца на окото си.
– Шоколадови бисквити.
Той взе кутията от ръката ѝ.
– Да. Може да влезете – каза, обърна гръб и се заизкачва по тъмните вътрешни стълби.
С поглед към Баркли Робин пое навътре. Чу придружителя си да затваря вратата зад нея и потракването на инструментите в сака му. Стълбището беше стръмно, тясно и тъмно след дневната светлина навън, а крушката на тавана не светеше. Когато Робин стигна до площадката, видя през отворената врата белокоса жена с големи уши като на Самхайн да бърше повърхностите в облицованата с кафяви плочки кухня, докато Самхайн, с гръб към нея, сваляше тънката обвивка на кутията с бисквити.
Дебора се обърна и спретнатата ѝ плитка се плъзна през рамо. Тя прикова очи в двамата непознати.
– Здравейте, госпожо Аторн – каза Робин и спря в коридора.
– От Социалната служба ли сте? – попита бавно Дебора. – Обадих се по телефона на Клеър...
– Ние можем да сме в услуга за онова, което искате от Клеър – отвърна Баркли, преди Робин да е успяла да отвори уста. – Какъв е проблемът?
– Съседът долу е негодник – заяви Самхайн, който сега оживено ровеше из кутията с шоколадови бисквити и отбираше онези, увити в златисто фолио. – Тези са най-хубавите, по лъскавата хартия се познават.
– Човекът от железарията пак ли се оплаква? – поинтересува се Робин с внезапно вълнение, граничещо с паника.
– Може ли да погледнем какъв е проблемът? – попита Баркли. – Къде според него му се напуква таванът?
Дебора посочи към дневната.
– Не ги изяждай всичките, Сами – поръча Дебора, като се върна към методичното си бърсане в кухнята.
– Те ми ги дадоха, глупава жено – отвърна Самхайн с пълна с шоколад уста.
Робин го последва, обзета от усещане за пълна нереалност. Възможно ли бе подозрението на Страйк да се окаже истина?
Папагалчетата цвърчаха в клетка в ъгъла на малката дневна, която като коридора беше застлана с мокет в кафяво и оранжево. На гърба на канапето беше преметнато плетено на една кука одеяло. Баркли гледаше почти завършения пъзел от еднорози, скачащи през дъга. Робин се озърна. Помещението бе оскъдно мебелирано. Освен дивана имаше само малко кресло, телевизор с поставена върху него урна и свързани полици с наредени по тях няколко вехти книги с меки корици и евтини украшения. Очите ѝ се спряха на египетския символ за вечен живот, изрисуван върху зелената стена.
Тя лежи в свято място.
– Дъските на пода? – промърмори Робин на Баркли.
Той поклати глава, показа ѝ с многозначителен поглед пъзела с еднорозите, после посочи с крак голямата отоманка, върху която бе разположен.
– О, господи, не – прошепна Робин, преди да е успяла да се спре. – Мислиш ли?
– Иначе е трябвало да се маха мокетът – полугласно отвърна Баркли. – Да се местят мебели, да се разковават дъски... и това би причинило напукване на тавана долу. Ами миризмата?
Самхайн влезе в стаята, като вече ядеше втората си увита във фолио бисквита.
– Искате ли горещо какао, или не? – попита, вперил поглед в коленете на Робин.
– Не, благодаря, приятел – отвърна Баркли. – Може ли да преместим този пъзел? Трябва да погледнем отдолу.
– Дебора не обича да ѝ пипат пъзела – заяви строго Самхайн.
– Но нали трябва да докажем, че човекът отдолу лъже как таванът му се напуква – посочи Робин.
– Дебора – извика Самхайн. – Искат да ти преместят пъзела.
Той излезе от стаята с подскачащата си походка и вместо него на вратата се появи майка му, която каза, отправила поглед към обувките на Робин:
– Не може да ми разбърквате еднорозите.
– Трябва да погледнем под тях – обясни Робин. – Обещавам, че ще сме много внимателни и няма да развалим картината. Може да я преместим...
Тя се огледа наоколо, но нямаше толкова голямо пространство на пода, че да я побере.
– Може да я сложите в моята стая – обади се отново появилият се Самхайн. – Ще я поставят на леглото ми, Дебора.