– Отлична идея – похвали го Баркли и се наведе да вдигне пъзела.
– Първо да го затворим – побърза да предупреди Робин и прихлупи крилата на килимчето, без да размества фигурките.
– Добре се справи – рече Бъркли и го понесе внимателно през вратата на дневната, следван от Дебора, която изглеждаше напрегната и тревожна, и от самодоволния Самхайн, горд, че планът му бе приет от този нов мъж в апартамента.
За няколко секунди Робин остана сама в дневната, загледана в отоманката, която бе твърде голяма за тази малка стая. Покрита бе с тъкан, за която тя подозираше, че датира от шейсетте години – тънък и избелял лилав памучен плат с десен на геометрични фигури. Ако висока жена се сгушеше, би могла да се побере в отоманката, стига да беше слаба, разбира се.
Не искам да поглеждам – помисли си внезапно Робин и паниката ѝ отново се надигна. – Не искам да видя...
Но се налагаше да погледне. Трябваше да види. Тъкмо затова беше тук.
Баркли се върна, следван от заинтригувания Самхайн и угрижената Дебора.
– Това не се отваря – каза Дебора и посочи към оголената отоманка. – Не може да я отваряте. Не я пипайте.
– Там ми седяха играчките – обади се Самхайн. – Нали, Дебора? Някога там ги държах. Но татко ми Гуилерм не искаше повече да ги държа там.
– Не може да я отваряте – повтори Дебора, вече силно разстроена. – Махнете се от нея, не я пипайте.
– Дебора – заговори тихо Робин, като се приближи до възрастната жена, – трябва да разберем защо таванът долу се пропуква. Знаеш, че съседът ви постоянно се оплаква, казва, че иска със Самхайн да се махнете от тук.
– Не искам да си ходя – мигом отвърна Дебора и тъмните ѝ очи почти срещнаха тези на Робин за част от секундата, преди отново да се стрелнат към мокета. – Не искам да се местя от апартамента. Ще се обадя на Клеър.
– Не – каза Робин и бързо препречи пътя на Дебора към кухнята, където старовремският телефон бе прикрепен към стената до хладилника. Надяваше се Дебора да не е чула паниката в гласа ѝ. – Ние сме тук вместо Клеър, разбираш ли? Да помогнем за ядовете ви със съседа долу. Но ние мислим... Сам и аз...
– Татко ми Гуилерм ми викаше Сам – съобщи Самхайн. – Нали, Дебора?
– Колко интересно – отвърна Робин и посочи Баркли. – Този човек също се казва Сам.
– Значи, името му е Сам, така ли? – развесели се Самхайн и дръзко вдигна очи към лицето на Баркли, преди отново да погледне встрани. – Двама Сам! Дебора! Двама Сам!
Робин отново се обърна към озадачената Дебора, която сега пристъпваше от крак на крак в подобие на подскачащата походка на сина си.
– Със Сам трябва да оправим това, Дебора, та да си нямате повече разправии с човека долу.
– Гуилерм не даваше това да се отваря – възрази Дебора и започна нервно да подръпва края на плитката си. – Не позволяваше да се пипа, искаше да си остане затворено.
– Но Гуилерм би искал ти и Самхайн да останете да живеете в апартамента, нали?
Дебора пъхна крайчеца на плитката в устата си и я засмука, сякаш беше ледена близалка. Тъмните ѝ очи се стрелкаха, като че диреше отнякъде помощ.
– Аз мисля – кротко заговори Робин, – че за теб и Самхайн ще е най-добре да почакате в неговата стая, докато ние погледнем отоманката. Хайде – преметна тя ръка през кръста на Дебора. – Идете със Самхайн да поседите в стаята му. Не сте направили нищо лошо, ние го знаем. Всичко ще е наред.
И тя бавно поведе Дебора през стълбищната площадка, а зад гърба ѝ Самхайн весело заяви:
– Само че аз оставам тук.
– Не, приятел – отвърна Баркли, когато Робин и Дебора влязоха в малката спалня на Самхайн.
Всеки сантиметър от стената беше покрит с рисунки на супергерои и такива от разни игри. Гигантският пъзел на Дебора заемаше повечето от леглото. Подът около плейстейшъна бе осеян с обвивки от бонбони.
– Погрижи се за майка си, а после ще те науча на един фокус – обеща Баркли.
– Татко ми Гуилерм умееше да прави магии!
– Да, чух за това. Значи, ще ти е лесно да усвоиш магически номер, след като баща ти го е бивало в това.
– Няма да се бавим – убеждаваше Робин уплашената майка. – Само остани тук засега. Моля те, Дебора.
Дебора примигна насреща ѝ. Робин особено силно се опасяваше жената да не стигне до телефона на стената в кухнята, защото тогава щеше да се наложи да ѝ приложи физическа сила. Върна се в дневната, където Баркли още се пазареше със Самхайн.
– Направи го сега – настоя Самхайн, ухилен, като местеше поглед между ръцете, брадичката и ухото на Баркли. – Хайде, покажи ми го.