– Сам може да прави фокуси само като си свърши работата – каза Робин. – Моля те, Самхайн, трябва да изчакаш при майка си в твоята стая.
– Върви, приятел – подкани го Баркли. – Само за малко. После ще те науча на фокуса.
Усмивката на лицето на Самхайн помръкна.
– Глупава жена – тросна се той на Робин. – Тъпа жена.
Излезе от дневната, но вместо да иде в стаята си, се насочи към кухнята.
– По дяволите – изруга Робин. – Не прави нищо още, Сам...
Самхайн се появи, стиснал кутията с шоколадови бисквити, влезе в стаята си и затръшна вратата зад себе си.
– Давай сега – каза Робин.
– Застани до вратата и ги наглеждай – поръча Баркли.
Робин притвори вратата на дневната и остави само малък процеп, през който да надзърта към стаята на Самхайн, после даде на Баркли знак с вдигнат палец.
Той дръпна лилавата тъкан върху отоманката, наведе се, стисна ръба на капака и дръпна. Капакът не поддаваше. От стаята на Самхайн се чуха повишени гласове. Дебора настояваше Самхайн да спре да яде шоколадови бисквити.
– Сякаш е заключен отвътре – каза задъхан Баркли и пусна капака.
Дръпна ципа на сака си и след като порови в него, извади железен лост, който провря в една от цепнатините помежду капака и корпуса на отоманката.
– Хайде, проклетия такава – изпъшка, а отсрещният край на лоста се изплъзна и за малко не го фрасна в лицето. – Нещо се е запречило и го притиска надолу.
Робин надникна към стаята на Самхайн. Вратата си оставаше затворена. Майката и синът все така водеха спор за шоколадовите бисквити. Папагалчетата цвърчаха. През прозореца Робин виждаше бяла следа от самолет в небето. Всекидневни неща ти се виждат тъй странни, когато чакаш да се случи нещо ужасно. Сърцето ѝ биеше учестено.
– Помогни ми – процеди Баркли през стиснати зъби. Успял бе да провре края на лоста по-дълбоко в процепа на отоманката. – Нужни са двама души.
След още един поглед към вратата на Самхайн Робин бързо отиде при Баркли и натисна заедно с него лоста. Като използваха цялата си тежест и сила, притиснаха отсамния край на лоста към пода.
– Господи – простена Робин. – Какво е това, дето го държи?
– Къде е Страйк, като ти трябва...
Раздаде се силен пукот. Лостът се плъзна встрани и отоманката се отвори, при което във въздуха се надигна облак прах. Баркли вдигна капака.
Отоманката бе напълнена с бетон, който бе запечатал капака ѝ. Сивата материя бе на буци и изглеждаше недобре размесена. На две места нещо гладко пробиваше през неравната пепелява на цвят повърхност: едното наподобяваше няколко сантиметра от бивна на морж, а другото бе заоблена повърхност на нещо като топка от слонова кост. И тогава Робин видя сред бетона, залепнал за капака на отоманката, няколко руси косъма.
Чуха стъпки на площадката. Баркли затръшна капака на отоманката и в този момент Самхайн отвори вратата. Беше следван от Дебора.
– Сега ще те науча на онзи фокус – каза Баркли, като се приближи към Самхайн. – Ела в кухнята, там ще го направим.
Двамата мъже излязоха. Дебора се потътри в стаята и вдигна лилавия плат, който Баркли бе захвърлил настрани.
– Отворихте ли я? – измънка тя с очи, насочени към стария мокет.
– Да – отвърна Робин с повече спокойствие, отколкото чувстваше. Седна върху отоманката, макар да го усещаше като светотатство. Съжалявам, Марго. Толкова съжалявам. – Сега трябва да се обадя по телефона, Дебора. И мисля, че после всички можем да пийнем горещо какао.
71
На двуличието лика въплъщава Дуеса
и щом падне фалшивият блясък,
злата същност в миг лъсва отдолу.
По Югоизточната линия с грохот и рев приближаваше влак. Страйк, застанал на отсрещната страна на улицата, усети вибрирането на телефона в джоба си и го извади, но за няколко секунди не успяваше да чуе Робин поради силния шум.
– ... намерихме я.
– Я повтори – викна той, когато влакът се отдалечи.
– Ние... я намерихме. Вътре в отоманката в дневната. Наоколо ѝ е изсипан бетон, но се вижда част от черепа и може би бедрена кост.
– По дяволите.
Страйк бе очаквал наличието на трупа в апартамента на семейство Аторн, но никога нямаше нищо рутинно в откриването на мъртво човешко тяло.
– Бетон? – повтори той.
– Да. Не изглежда добре разбъркан. Дело на аматьор. Но е свършил работа. Вероятно той е поел повечето от миризмата.
– Бива си я носещата греда.
– Не ще и дума. Къде си?