Джанис Бийти сведе глава към венчалния пръстен и Страйк се зачуди дали тази история беше вярна, дали наистина черепната травма и тормозът в детството бяха направили Джанис такава, дали тя изобщо имаше способността да обича.
– Това наистина ли е сестра ти Клеър? – попита Страйк и посочи към двойната рамка до Джанис със снимките на дебелия мъж с успани очи и зъби на пушач и на пълничката, но хубава блондинка.
– Не – отвърна Джанис и погледна снимката. След кратка пауза добави: – Беше любовница на Лари. Убих ги и двамата. Не съжалявам. Те си го заслужаваха. Той беше с мен, не че беше кой знае каква партия, но беше с мен, а кръшкаше с нея зад гърба ми. Кучка – изрече тихо Джанис, загледана в снимката на пълната блондинка.
– Предполагам, че си запазила некролозите.
Тя бавно стана от канапето и Страйк чу коленете ѝ да пукат, докато вървеше към шкафа за порцеланови съдове в ъгъла, на който бяха изложени повечето от евтините ѝ стъклени украшения, и коленичи, като пак така хвана за опора полицата над камината. Но сега вместо една папка извади две от чекмеджето в основата на шкафа. Страйк си припомни как бе премествала разни неща из него последния път, като явно бе отделяла настрани онези, които не бе желала той да види.
– В тази – повдигна едната към него тя – са всички материали, излезли за Марго. Изрязах каквото успях да открия. Трябваше ми втора папка за всичките ѝ изрезки...
Тя отвори по-тънката папка, онази, която Страйк вече беше виждал, и извади старо циркулярно фирмено писмо на бланка с надпис „Хиксън и Ко.“. Над текста беше цветната снимка на блондинката.
– Клеър Мартин – каза Джанис. – Много пиеше. „Случайна свръхдоза“ и блокирал черен дроб. Знаех, че пие много парацетамол заради нейната ендометриоза, виждала съм я да го прави. С Лари поканихме гости у дома. Мислеха ме за глупава. През цялата вечер имаше контакт с очи между тях. Аз приготвях питиетата. Във всеки коктейл, който ѝ подавах половината съдържание беше течен парацетамол. Тя умря осем дни по-късно.
Това тук е за Лари – изрече безразлично, взела друго циркулярно писмо на бланка на „Хиксън и Ко.“. – Изчаках шест-седем месеца. С него беше лесно. Лари си беше ходеща бомба със закъснител. Лекарят го беше предупредил, че сърцето му е увредено. При него беше псевдоефедрин. Така и не провериха за медикаменти в организма му. Знаеха каква е причината: пушеше и се тъпчеше като прасе. Никой не погледна по-далече от скапаното му сърце...
Страйк не долови и най-бегла следа от угризения, докато тя прелистваше некролозите на своите жертви, сякаш бяха модели за плетива. Пръстите ѝ трепереха, но Страйк си мислеше, че това е признак за шок, не за срам. Само преди минути тя бе мислила за самоубийство. Нищо чудно хладният и умен мозък да работеше усилено под фасадата на откровеност и при тази мисъл Страйк дръпна дрогираните бонбони от масичката до Джанис и ги сложи на пода до креслото си. Тя ги проследи с поглед и той разбра, че е бил прав да подозира как е възнамерявала да ги изяде. Страйк отново се наведе напред и взе старата пожълтяла изрезка с Джони Маркс от „Бетнал Грийн“, която бе разглеждал миналия път.
– Той ти беше първият, нали?
Джанис пое дълбоко дъх и после го изпусна. Няколко от изрезките се разпърхаха.
– Да – отвърна тя. – Пестицид. В онези дни бяха на свободна продажба. Органофосфати. Много си падах по Джони Маркс, но той се подиграваше с мен. Взеха болестта му за перитонит и той умря. Но е вярно това, че не дойде лекар. Хората не ги бе грижа за децата от бедните квартали... Лоша смърт беше неговата. Позволиха ми да вляза и да го погледна, след като умря. Целунах го леко по бузата – каза Джанис. – Вече нямаше как да ме спре, нали? Не биваше да ми се подиграва.
– И Маркс ти е дал идеята за Спенсър, нали? – каза Страйк. – Името беше това, заради което я свързах с теб, но трябваше да се досетя още когато Клеър ми върна обаждането толкова бързо. Социалните работници никога не го правят. Прекалено претрупани са със задължения.