– Изобщо не вярвах, че ще се получи – каза Джанис, – защото ми се наложи да сглобя плана за пет минути. Знаех, че тя е по следите ми, когато видях, че е запазила бонбоните. Не мигнах цяла нощ, мислех, безпокоях се.... И на следващия или може би на по-следващия ден Стив изхвърча като ужилен от кабинета ѝ онзи последен път. Уплаших се, че тя го е предупредила за мен, защото, като се отбих при него вечерта, той измисли някакво извинение да не ме пусне да вляза. Той така и не отиде в полицията, затова сега знам, че съм проявила параноя, но по времето...
– Не си проявила параноя – осведоми я Страйк. – Вчера говорих с него. Марго му е казала да престане да яде всичко, приготвено от теб. Само толкова. Но той е разбрал мисълта ѝ.
Лицето на Джанис стана по-червено.
– Тази кучка – процеди със злоба. – И защо го е направила? Имаше си богат мъж, че и любовник в резерв, нужно ли ѝ беше да ми отнема Стив?
– Продължавай – подкани я Страйк. – Кажи как го направи.
У Джанис се забеляза едва доловима промяна. Преди това бе говорила за деянията си като за нещо обикновено, на моменти дори бе показвала срам заради импулсивността си. Сега за пръв път като че изпитваше наслада от разправяното, сякаш отново убиваше Марго Бамбъро, като преразказваше събитията.
– Излязох с Лари. Надрънках му някакви глупости за семейство, на което му трябва бетон за ремонт на покривната тераса. Казах му, че са крайно бедни. А той толкова се стараеше да ме впечатли, глупакът, че беше готов да им поеме строителните работи.
Тя извъртя очи в гримаса.
– Наложи се да го баламосвам как бащата ще се почувства некадърник... Убедих го, че е достатъчно да отмъкне няколко торби бетонна смес от строежа. Лари ги откара до „Албемарл Уей“ и ги качи до площадката им. Не го пуснах да иде по-натам, обясних му, че ще е неетично да вижда пациентите ми. Лари си беше един наивник, човек можеше всичко да му каже... Но не искаше да се ожени за мен – заяви неочаквано Джанис. – Защо така? Защо никой не искаше да се ожени за мен? Какво ми липсва, дето другите жени го имат? – попита медицинската сестра, която беше дърпала нагоре клепачите на упоените си жертви, та да се взира в невиждащите им очи. – Никой никога не пожела да се ожени за мен... никога... Исках и мен да ме има във вестника със сватбена рокля. Исках мой ден в църквата, а никога не го получих. Никога...
– Било ти е нужно и алиби освен бетон – отбеляза Страйк, като игнорира въпроса ѝ. – Предполагам, че си избрала дементната старица на Гопсал Стрийт, защото не е могла да каже дали си била с нея, или не по времето, когато е изчезнала Марго.
– Да – потвърди Джанис, като се върна към историята си. – Посетих я в късната сутрин, като оставих лекарства и бележка, за да докажа, че съм била там. Знаех, че ще се съгласи как съм била при нея привечер. Тя нямаше семейство, би потвърдила всичко, което ѝ кажех... От нейната къща отидох да купя билет за късната прожекция в киното, обадих се на детегледачката и ѝ съобщих, че ще закъснея повече от очакваното. Знаех, че Айрийн няма да иска да дойде с мен. Цяла сутрин пъшкаше, че не се чувствала добре. Ясно ми беше, че не страда от зъбобол, но се преструвах, че ѝ вярвам. Айрийн никога не искаше да ходи някъде, където нямаше да се срещнем с мъже.
– Значи, все пак си се върнала в медицинската служба онзи следобед. През задната врата ли влезе?
– Да – кимна Джанис с вече леко разфокусиран поглед. – Никой не ме видя. Знаех, че Марго държи поничка в хладилника, защото я бях видяла сутринта, като се отбих, но тогава около мен имаше хора и не можех да направя нищо. Инжектирах я с натриев разтвор на нембутал през целофана.
– Трябва да си била вече много опитна дотогава. Знаела си точно колко да ѝ сложиш, та все пак да може да върви по улицата.
– Никога няма сигурност – заяви сестрата. За разлика от Крийд тя не се правеше на всесилна, но все пак по онова време се бе занимавала не само с убиване, а и с лекуване, макар и неохотно. – Имах добър усет за дозировката, но човек няма как да е сто процента уверен. Чух, че щяла да се срещне с приятелка в пъб недалече от медицинската служба. Обикновено хапваше нещо, преди да тръгне, но не бях сигурна, че ще изяде поничката и дали още би била в състояние да ходи след това, нито пък кога щеше да ѝ подейства...