– Ами Уилма, чистачката? – попита Страйк, стигнал до края на списъка. – Тя как се разбираше с Марго?
– Ще излъжа, ако кажа, че мога да си спомня – каза Гупта. – Уилма беше тиха жена. Никога не съм чул да са имали някакви проблеми.
След кратко мълчание добави:
– Надявам се да не си измислям, но май мъжът на Уилма беше калпав човек. Марго ми каза, че било редно Уилма да се разведе с него. Нямам представа дали го е заявила направо на Уилма, макар че, като познавах Марго, като нищо го е направила. Всъщност чух, след като бях напуснал вече медицинската служба, че Уилма е била уволнена. Обвиненията били, че пиела по време на работа. Тя винаги си носеше термос. Но за това последното може и да греша, така че не залагайте много на тази информация. Както казах, вече бях напуснал.
Вратата на дневната се отвори.
– Още чай? – попита госпожа Гупта, като прибра подноса и вече изстиналия чайник.
Страйк се надигна да ѝ помогне, но тя му заръча да си седне и да не става глупав. Когато излезе, Страйк каза:
– Дали мога да ви върна към деня, в който е изчезнала Марго, доктор Гупта?
Дребният лекар явно мобилизира куража си и отговори:
– Разбира се. Но трябва да ви предупредя, че днес повече помня този ден на базата на показанията за него, които дадох пред полицията тогава. Действителните ми спомени са мъгляви. Спомням си главно каквото казах на разследващия полицай.
Страйк се впечатли от този необичайно прозорлив за един свидетел коментар. Имаше богат опит в снемането на показания и знаеше как се закотвяха хората към първите сведения, които даваха, и ценната информация, пропусната при първата редакция, често биваше изгубена завинаги под формализираната версия, вече заместила действителната памет за събитието.
– Не се притеснявайте – успокои той Гупта. – Кажете каквото помните.
– Ами беше съвършено обикновен ден – подхвана Гупта. – Единственото, което леко го отличаваше, бе, че едно от момичетата на рецепцията имаше час за зъболекар и си тръгна в два и половина. Това беше Айрийн. Ние, лекарите, работехме както обичайно в съответните си кабинети. До два и половина и двете момичета бяха на рецепцията, а после Айрийн излезе. Глория остана сама там. Дороти беше на бюрото си до пет, обичайния край на работното ѝ време. Джанис беше в медицинската служба до обед, а следобеда прекара в посещения по домовете, което бе рутинна практика за нея. Видях Марго на няколко пъти отзад, където имахме не точно кухня, а нещо като кътче с чайник и хладилник. Беше много доволна заради Уилсън.
– Кой?
– Харолд Уилсън – усмихна се Гупта. – Предишния ден беше имало общи избори. Лейбъристите се върнаха на власт с мнозинство. Той беше оглавявал правителство на малцинството от януари.
– Аха – кимна Страйк. – Да, вярно.
– Аз си тръгнах в пет и половина – продължи Гупта. – Казах довиждане на Марго, чиято врата беше отворена. Тази на Бренър беше затворена. Предположих, че е с пациент. Очевидно не можех да посоча пред разследващия за станалото, след като съм си тръгнал, но на вас ще го кажа, както ми разправиха другите.
– Да, ако обичате – подкани го Страйк. – Особено ме интересува спешният пациент, който е забавил Марго.
– Аха – кимна Гупта и събра върховете на пръстите си, – вече знаете за загадъчната мургава дама. На мен ми е известно за нея само от разказа на малката Глория. В „Сейнт Джон“ работехме на принципа „първият пристигнал е първият обслужен“. Регистрираните пациенти си изчакваха реда, освен ако, то се знае, не ставаше въпрос за спешен случай. Но тази дама дошла от улицата, не била регистрирана в медицинската ни служба, а имала остри стомашни болки. Глория ѝ казала да почака и влязла при Бренър да провери дали ще я приеме, тъй като бил свободен, а Марго още била с последния си регистриран пациент за деня. Бренър силно се задърпал при молбата и докато разговаряли, Марго излязла от кабинета си, за да изпрати последните си пациенти, майка и дете, и предложила тя да поеме спешния случай, тъй като от работа отивала да се срещне с приятелка в пъб, малко по-нагоре по улицата. Според Глория Бренър казал: „Хубаво от твоя страна“ или нещо такова, което е крайно дружелюбно като за него, сложил си палтото и шапката и си тръгнал.
Глория се върнала в чакалнята да каже на жената, че Марго ще я приеме. Тя влязла в кабинета и останала там по-дълго, отколкото Глория очаквала. Някъде към двайсет и пет, трийсет минути. Станало вече шест и петнайсет, а срещата на Марго с приятелката ѝ била в шест.