Хелън Уордроп, въпросната жена, бе разправила историята си в телевизионен документален филм за Крийд, който Страйк гледа по ютюб няколко вечери по-рано, докато хапваше китайска храна у дома. Филмът беше с неприлични нюанси и мелодраматичен, изобилстваше от зле изпълнени възстановки и музика, заимствана от филм на ужасите от седемдесетте. По времето на снимките Хелън Уордроп бе жена с отпуснато лице и бавен говор, с боядисана в червено коса и зле поставени изкуствени мигли. Изцъкленият ѝ поглед и монотонното приказване подсказваха или транквиланти, или неврологично увреждане. Крийд бе нанесъл на пияната и пищяща Хелън удар с чук по главата, който би могъл да бъде и фатален, докато се бе мъчил да я вкара насила отзад във вана си. Тя услужливо завъртя глава за интервюиращия, та да покаже на зрителите все още хлътналия си череп. Интервюиращият ѝ каза, че е била голяма щастливка да оцелее. У нея се долови леко колебание, преди да се съгласи.
В този момент Страйк бе изключил документалния филм, нервиран от банално подбраните въпроси. И той също веднъж бе попаднал на лошо място по лошо време, от което щеше да носи последствия до края на живота си, така че много добре разбра колебанието на Хелън Уордроп. Непосредствено след експлозията, отнела му стъпалото и пищяла, без да се споменава за цялата долна половина на тялото на сержант Гари Топли и част от лицето на Ричард Анстис, Страйк бе изпитал най-различни емоции, включващи вина, благодарност, объркване, страх, гняв, негодувание и самота, но нямаше спомен да се е чувствал щастливец. „Щастливец“ би означавало бомба, която не се е детонирала. „Щастливец“ щеше да е, ако си бе запазил и двата крака. Околните, неспособни да си представят ужасите на осакатени и тероризирани оцелели, имаха нужда да ги чуят, че се определят като „щастливци“. Припомни си изреченото през плач твърдение на леля му, че нищо не го боли, докато лежеше в болничното легло, замаян от морфин, и резкия контраст с първите думи на Полуърт, когато посети Страйк в болница „Сели Оук“.
– Гадновата работа, Диди.
– Да, има такова нещо – отвърнал бе Страйк с протегнат напред до половина ампутиран крак, чиито нервни окончания настояваха, че прасецът и стъпалото още са там.
Когато пристигна на метростанция „Амършам“, Страйк установи, че току-що е изпуснал влака до Лондон. Седна на пейка отвън под слабото есенно слънце на късния следобед, извади цигарите си, запали една и провери телефона си. Бяха дошли две съобщения и неотговорено повикване, докато бе разговарял с Гупта при изключен звук на телефона.
Съобщенията бяха от полубрат му Ал и от приятелката на Страйк Илза, а обаждането – от Джордж Лейборн, на когото той веднага позвъни.
– Ти ли си, Страйк?
– Да. Току-що си ми звънял.
– Така е. Набавих ти го. Копие от досието „Бамбъро“.
– Шегуваш се! – възкликна Страйк и издуха ентусиазирано дима. – Джордж, това е феноменално, страшно много съм ти задължен.
– Почерпи ме една бира и ме спомени пред медиите, ако някога откриеш кой е извършителят. „Ценна помощ“. „Не бих се справил без него“. Формулировката после ще я уточняваме. Не е зле да се напомни, че ми е ред за повишение. Слушай – вече по-сериозно продължи Лейборн, – досието е бъркотия. Пълна бъркотия.
– В какъв смисъл.
– Старо е. Липсват листове, доколкото можах да преценя, макар че може и да са сложени другаде – нямах време да систематизирам всичко, тук са четири кашона. Талбът е бил ужасно неподреден, а намесата на Лоусън не е оправила много нещата. Но така или иначе, твое е. Утре ще намина при теб да ти го оставя в офиса, става ли?
– Нямам думи да изразя колко съм ти признателен, Джордж.
– Моят старец би умрял доволен, че някой отново ще се занимае със случая. Би се радвал Крийд да бъде закован с още едно убийство.