Отново обърна картичката. Невзрачният човек с дълги бакенбарди наистина приличаше на синоптика.
Неволна прозявка я изненада. Беше прекарала повечето от деня в приключване на документи, оторизиране плащането на сметки и гласене на графика за следващите две седмици така, че да удовлетвори желанието на Морис за свободен съботен следобед, тъй като трябваше да отиде и да гледа изпълнението на тригодишната си дъщеричка в балетно представление. Робин си погледна часовника и видя, че вече е станало пет. Поведе борба с угнетеното настроение, което бе отстъпило за известно време заради усърдната ѝ работа, прибра досието за Пощенската картичка и отново включи звука на мобилния си телефон. Само след секунди той зазвъня: Страйк.
– Ало – отговори Робин, като се стараеше да не звучи вкисната, защото с напредването на часовете ѝ бе станало ясно, че Страйк отново е забравил рождения ѝ ден.
– Честит рожден ден – изрече той на фона на шум от влак.
– Благодаря.
– Имам нещо за теб, но ще се върна чак след час, току-що се качих на влака на връщане от Амършам.
Имаш нещо друг път – помисли си Робин. – Ще забършеш набързо букет на път към офиса.
Робин беше сигурна, че Илза е подсказала на Страйк, защото точно преди пристигането на клиента се бе обадила да съобщи на Робин, че май ще ѝ се наложи да закъснее за пийването. Също така попита с неубедителна небрежност какво ѝ е купил Страйк, а Робин на свой ред отговори съвсем искрено: „Нищо“.
– Много мило, благодаря – каза Робин сега, – но аз тъкмо излизам. Имам среща за по питие.
– О – промърмори Страйк. – Ясно. Съжалявам... Нямаше как да се прибера по-рано заради интервюто с Гупта.
– Нямаше как, да – каза Робин. – Е, можеш да ги оставиш в офиса...
– Да – съгласи се Страйк и тя забеляза, че не оспори множественото число; значи, твърдо щяха да са цветя.
– Междувременно има голяма новина – добави Страйк. – Джордж Лейборн се е сдобил с копие от досието „Бамбъро“.
– О, това е чудесно! – ентусиазира се Робин против волята си.
– Да, нали? Ще го донесе утре сутринта.
– А как мина с Гупта? – поинтересува се Робин, като приседна от своята страна на партньорското бюро, заменило старото единично на Страйк.
– Беше интересно, особено сведенията за самата Марго – отговори Страйк със заглъхнал глас, защото, както предположи Робин, влакът минаваше през тунел.
Робин притисна телефона по-силно към ухото си и попита:
– В какъв смисъл?
– Знам ли... – прозвуча далечният глас на Страйк. – От онази стара снимка не бих отгатнал, че е била пламенна феминистка. Сега ми изглежда много по-впечатляваща като характер, което е глупаво... Защо пък да няма изявена самоличност, и то силна?
Но Робин разбираше какво има предвид той. На мъглявата снимка Марго Бамбъро, замръзнала в далечно време с типичната ѝ за седемдесетте години прическа с път по средата, с блузата с широки издължени ревери и плетеното бюстие, сякаш принадлежеше на отдавна отминал двуизмерен свят с избелели цветове.
– Другото ще ти го разправя утре – каза Страйк, защото връзката им се накъсваше. – Тук сигналът не е много прекрасен. Едва те чувам.
– Добре – отвърна му високо Робин. – Ще говорим утре.
Тя отново отвори вратата към външното помещение. Пат тъкмо изключваше стария компютър на Робин, а от устата ѝ стърчеше електронна цигара.
– Това Страйк ли беше? – попита тя, подобна на врана с черната си коса, грачещ глас и висяща от устните фалшива цигара.
– Да – отвърна Робин и взе палтото и чантата си. – Беше на път от Амършам. Но ти заключи както обикновено, Пат, той може да си влезе, ако му е нужно.
– Сети ли се най-после за рождения ти ден? – попита Пат, която очевидно извличаше садистично удоволствие от новината за пропуска на Страйк сутринта.
– Да – отвърна Робин и от лоялност към Страйк добави: – Купил ми е подарък. Ще си го получа утре.
Пат бе купила на Робин портмоне.
– Старото се беше цъфнало по шевовете – отбеляза, когато Робин разви опаковката.
Робин остана трогната, макар че не би избрала точно този ярък червен цвят, и мигом прехвърли парите и картите си в новото портмоне.
– Хубавото на яркото портмоне е, че бързо го намираш в чантата си – посочила бе Пат и попита: – Какво ти е взел щуравият шотландец?
Баркли ѝ беше оставил опаковано пакетче, което Пат предаде на Робин сутринта.
– Карти – отвърна усмихната Робин, като разви хартията. – Сам ми разправяше за тях миналата вечер, когато бяхме заедно на наблюдение. Карти с най-търсените престъпници от „Ал-Кайда“. Раздавали са ги на американските войници по време на Иракската война.