Купи букет лилиуми от първия цветарски магазин, изпречил се на пътя му, щом слезе от влака от Амършам, и ги отнесе в офиса, където Робин да ги завари на следващия ден. Избра ги заради размера и силния аромат. Чувстваше, че е редно да похарчи повече пари, отколкото за миналогодишното букетче, а тези изглеждаха внушителни и създаваха впечатление, че не се е скъпил. Розите създаваха нежелателни асоциации с Празника на свети Валентин, а почти само такива други цветя още имаше в магазина, при това в пет и половина следобед бяха останали по-опърпани и дребни. Лилиумите, от друга страна, бяха големи и успокояващо необвързващи, със скулптирани форми и наситен аромат, в самата им дързост се съдържаше безопасност. Идеха от клиничен парник, не нашепваха романтично за тихи гори или тайни градини, бяха просто едни солидни цветя, неизискващи други основания за избора му.
Страйк нямаше как да знае, че първата асоциация на Робин с лилиумите – сега и завинаги – бе със Сара Шадлок, която някога бе поднесла почти идентичен букет на Робин за партито им с Матю по повод новия дом. Когато влезе в офиса сутринта след рождения си ден и видя цветята върху партньорското бюро, натопени във ваза с вода, но още с целофана, с голяма панделка в цвят магента и картичка с надпис „Честит рожден ден от Корморан“ (без целувка, той никога не добавяше целувки), Робин се почувства точно като пред оформеното като ръчна граната шишенце в „Селфриджис“. Не искаше тези цветя; те бяха двоен дразнител, като ѝ напомняха едновременно пропуска на Страйк и изневярата на Матю. Реши, че ако се налага да ги гледа и да усеща мириса им, то няма да го прави в дома си.
И тъй, тя остави лилиумите в кабинета, където те упорито отказваха да умрат, тъй като Пат всяка сутрин ги поливаше и ги обгрижваше тъй старателно, че живяха близо две седмици. Накрая омръзнаха дори на Страйк, защото му напомняха парфюма на бившата му приятелка Лорелай и асоциацията не бе приятна.
Когато восъчните розово-бели цветове започнаха да се сгърчват и окапват, трийсет и деветата годишнина от изчезването на Марго Бамбъро отмина не забелязана от никого, освен може би от семейството ѝ и от Страйк и Робин, като и двамата регистрираха съдбовната дата. Копието от полицейското досие бе донесено от Джордж Лейборн съгласно обещанието му и сега лежеше в четири картонени кашона под партньорското бюро – единственото място, където в агенцията имаше място за тях. Страйк в момента бе най-малко натоварен с другите случаи, тъй като постоянно се държеше в готовност да се върне при нужда в Корнуол, и се зае да работи системно над документите по досието. След като ги изчетеше, възнамеряваше да посети Клъркънуел заедно с Робин и да проследи маршрута между някогашната медицинска служба „Сейнт
Джон“, където Марго за последен път бе видяна жива, и пъба, където приятелката ѝ напразно я бе чакала.
И тъй, в последния ден на октомври Робин излезе от офиса в един часа и забърза под заплашителното небе с готов в ръката ѝ чадър към станцията на метрото. Изпитваше вълнение от перспективата за този следобед, първия, който щяха да прекарат със Страйк в съвместна работа над случая „Бамбъро“.
Вече ръмеше леко, когато Робин зърна Страйк да пуши и да оглежда фасадата на сграда по средата на „Сейнт Джонс Лейн“. При звука на токчетата ѝ по мокрия тротоар се обърна към нея.
– Закъснях ли? – подвикна тя, като го приближи.
– Не – отговори Страйк, – аз подраних.
Тя застана до него още с разтворен чадър и погледна нагоре към високата многоетажна сграда от кафяви тухли с големи прозорци с метална дограма. Изглеждаше, че помещава офиси, но нямаше индикация с какъв вид бизнес се занимаваха.
– Била е точно тук – посочи Страйк вратата с номер 29. – Някогашната медицинска служба „Сейнт Джон“. Очевидно са променили фасадата на сградата. Имало е и заден вход – поясни той. – След малко ще заобиколим да надникнем.
Робин се извърна да огледа в двете посоки „Сейнт Джонс Лейн“, която бе дълга и тясна еднопосочна улица, оградена от двете страни с високи сгради с по много прозорци.
– Силно наблюдавана улица – отбеляза Робин.
– Да – рече Страйк. – Да започнем с облеклото на Марго при изчезването ѝ.
– Вече знам – каза Робин. – Кафява кадифена пола, червена риза, плетено елече, бежов шлифер „Бърбъри“, сребърно колие и обици, златна венчална халка. Носела е кожена чанта с дълга каишка за през рамо и черен чадър.
– Трябва да се заемеш с детективска дейност – подхвърли Страйк, леко впечатлен. – Готова ли си за сведенията от досието?