Лоусън се свързал със собственика на бизнеса, опериращ на последния етаж. Била фирма за печатно оформление, управлявана от съпружеска двойка. Изработвали брошури, плакати и покани, неща от този род. Никаква връзка с Марго. Никой от двама им не бил регистриран като пациент на медицинската служба „Сейнт
Джон“, защото живеели извън района. Съпругата обяснила, че понякога се налагало да удря по рамката на прозореца, та да го накара да се затвори. Само че тя никак не приличала на Марго – била ниска, дундеста и червенокоса.
– Но все някой би забелязал Марго при качването ѝ до третия етаж, нали? – заразсъждава Робин, като местеше поглед от високия прозорец към входната врата. Отдръпна се назад от бордюра, тъй като колите разнасяха пръски от локвите. – Би трябвало да се е качила по стълбите или да е използвала асансьор и може би е натиснала звънец, за да ѝ отворят долу.
– Да, естествено е да се помисли така – съгласи се Страйк. – Лоусън е заключил, че Аманда е допуснала непредумишлена грешка и е взела съпругата на печатаря за Марго.
Върнаха се до мястото, където се бяха отклонили от онова, което Робин приемаше за „маршрута на Марго“. Страйк отново спря и посочи към мрачната странична улица, наречена „Албемарл Уей“.
– А сега, забрави телефонната кабина, но отбележи, че „Албемарл Уей“ е първата пряка след „Пасинг Али“, в която тя би могла да е влязла, доброволно или не, без непременно да бъде видяна от петдесетина души. По-тиха е, както виждаш... но не чак съвсем тиха – призна Страйк, като погледна към края на „Албемарл Уей“, където движението си вървеше в постоянен ритъм. „Албемарл Уей“ беше по-тясна от „Сейнт Джонс Лейн“, но подобно на нея бе обрамчена от високи сгради в непрекъснати поредици, които перманентно я държаха в сянка. – Все така си е риск за похитител – добави Страйк, – но ако Денис Крийд се е спотайвал някъде с вана си, очаквайки сама жена... коя да е жена... да мине покрай него в дъжда, това е мястото, където виждам да се случва действието.
В същия миг студен повей се изви по „Албемарл Уей“ и на Страйк му се стори, че долавя в него лъх от умиращите вече лилиуми, но после осъзна, че идеше от самата Робин. Парфюмът не беше точно същият, какъвто бе слагала Лорелай; този на бившата му любовница беше странно примесен с мирис на ром (и на него му бе харесвал, когато ароматът бе допълнение към приятна топлота и секс с въображение; едва по-късно бе започнал да го свързва с пасивно-агресивно поведение, остри нападки и молби за любов, каквато той не съумяваше да изпита). И все пак мирисът силно му напомняше на Лорелай, струваше му се задушаващ и отблъскващ.
Разбира се, мнозина биха казали, че е твърде нагло от негова страна да има мнение как миришат жените, когато собствената му знакова миризма беше тази на преседял пепелник с угарки, понякога при специални случаи с примес на „Pour Un Homme“. И все пак, след като бе прекарал голяма част от детството си в мръсотия и безпорядък, за Страйк чистотата бе задължителен белег, та някой изобщо да му се стори привлекателен. Харесвал бе предишния аромат на Робин, който му липсваше, когато тя не беше в офиса.
– Насам – каза той и двамата продължиха под дъжда, докато се озоваха на пешеходен участък с неправилна форма.
Секунди по-късно Страйк осъзна внезапно, че Робин бе изостанала, и се върна с няколко крачки, за да се присъедини към нея пред църквата „Сейнт Джонс Прайъри“, приятна симетрична сграда от червени тухли с издължени прозорци и две бели каменни колони, ограждащи входа.
– Мислиш си как тя лежи в свято място ли? – попита я, като отново запали под дъждовните струи и задържа цигарата си в свита шепа, та да не бъде загасена.
– Не – изрече Робин с известно оправдание в тона, но после добави: – Да, добре, може би мъничко. Погледни това...
Страйк я последва през отворената порта в малка възпоминателна градина, открита за посетители и пълна (както Робин прочете на малка табелка на вътрешната стена) с лековити билки, включително използвани през Средновековието в болниците от Ордена на свети Джон. На задната стена бе окачена бяла скулптурна фигура на Христос, заобиколена с емблемите на четиримата евангелисти: бик, лъв, орел и ангел. Треви и листа се полюшваха леко под дъжда. Докато Робин обхождаше с поглед малката, оградена със зидове градина, Страйк, вървящ след нея, се обади:
– Според мен можем да приемем, че ако някой я е погребал тук, все един от свещенослужителите би забелязал, че земята е разкопавана.