– Притежаваше копие от „Сатанинската библия“ – осведоми я Страйк. – Там имаше илюстрация на главата на Бафомет в пента... По дяволите – възкликна и зарови из страниците да открие онези, които Талбът беше изпъстрил със звезди. Гледа ги намръщено за момент, после вдигна очи към Робин. – Не мисля, че това са звезди. Пентаграми са.
Трета част
Дойде и зима, скова земята в мраз...
15
Там раните отколешни дълбоки белези вкопали бяха...
През втората седмица от химиотерапията на Джоун се получи опасен спад на белите ѝ кръвни телца и тя беше приета в болница. Страйк остави на Робин да управлява агенцията, Луси повери трите момчета на грижите на съпруга си и двамата побързаха да заминат за Корнуол.
Отсъствието на Страйк съвпадна с месечната среща на екипа, която Робин за пръв път води сама, след като бе най-младият и безспорно най-неопитният разследващ, при това единствената жена.
Робин не бе сигурна дали си го е въобразила, но ѝ се стори, че Хъчинс и Морис, двамата бивши полицаи, проявиха повече от обичайното несъгласие във връзка с графика за следващия месец и по повод на това каква линия трябваше да възприемат с Хитреца, отколкото биха го сторили, ако Страйк беше там. По мнение на Робин секретарката, която достатъчно много вече бе обгрижвана и канена на обеди за сметка на агенцията, без да предостави никакви сведения с какво шефът ѝ би могъл да държи президента на компанията, трябваше да бъде изоставена като възможен източник. Решила бе, че е правилно Морис да се види още веднъж с нея, за да приключи нещата и да приспи евентуални подозрения за досегашните си цели, след което според Робин бе време да се проникне в социалното обкръжение на Хитреца, за да се получи информация директно от човека, когото разследваха. Баркли единствен от сътрудниците се съгласи с Робин и я подкрепи, когато тя настоя Морис да остави на мира секретарката. Разбира се, Робин помнеше, че преди време тя и Баркли се бяха заели да изровят труп, а такива неща създават близка връзка.
Споменът за съвещанието на екипа още я тормозеше, като седеше по-късно с вдигнати върху канапето крака в апартамента на „Финбъро Роуд“, вече по пижама и халат, и работеше на лаптопа си. Дакелът Уолфганг се бе сгушил върху босите ѝ крака и ги топлеше.
Макс го нямаше. Предишната седмица внезапно бе обявил как се бои, че от „интроверт“ се превръща в „отшелник“, тъй че бе приел да иде на вечеря с приятели актьори, макар на излизане да промърмори горчиво как „те всички ще ме съжаляват, но това вероятно ще им доставя удоволствие“. В единайсет Робин бе извела Уолфганг на бърза разходка из квартала, но с изключение на това посвети вечерта на случая „Бамбъро“, за който не бе имала време, откакто Страйк беше в Сейнт Моус, тъй като другите четири случая, възложени на агенцията, поглъщаха цялото ѝ работно време.
Робин не беше излизала от събирането на по чашка за рождения си ден с Илза и Ванеса, а и то не се оказа толкова приятно, колкото се бе надявала. Разговорът се въртя изцяло около връзки, защото Ванеса бе пристигнала с нов годежен пръстен на ръката си. Оттогава Робин използваше напрежението в службата в отсъствието на Страйк като повод да избягва събирания с приятелките си. Не ѝ бе лесно да забрави думите на братовчедка си Кейти: „Ти сякаш се движиш в различна посока от всички нас“, но пък и нямаше желание да седи в бар, а Илза и Ванеса да я насърчават да отговори на ухажването на прекалено познат тип мъж от рода на Морис, изобилстващ с несръчни шеги.
Двамата със Страйк вече си бяха разпределили хората, които искаха да издирят и разпитат повторно по случая „Бамбъро“. Уви, Робин бе установила, че поне четирима от нейната квота вече бяха недосегаеми за разговор.
След внимателно сравняване на стари протоколи и документи Робин откри следите на Уили Ломакс, дългогодишния общ работник в църквата „Сейнт Джеймс“ в Клъркънуел. Той бе починал през 1989 година, а тя още не бе успяла да изнамери и един негов родственик.
Албърт Шимингс, цветарят и евентуален шофьор, карал ван с превишена скорост във вечерта на изчезването на Марго, също бе починал, но Робин бе пратила имейли на двама мъже, за които вярваше, че са синовете му. Искрено се надяваше да ги е идентифицирала правилно, иначе застрахователен агент и инструктор по шофиране щяха да получат силно озадачаващи съобщения. Нито един не бе отговорил на молбата ѝ за разговор.