Уилма Бейлис, някогашната чистачка в медицинската служба, беше починала през 2003 година. Имаше двама синове и три дъщери и се беше развела с Джулс Бейлис през 1975 година. Преди да умре, Уилма бе работила не като чистачка, а като социален работник и бе отгледала отлично изявили се в живота деца – архитект, парамедик, учител, друг социален работник и съветник от лейбъристите в местна общност. Един от синовете ѝ сега живееше в Германия, но Робин все пак го включи в имейлите си и в съобщенията във фейсбук, които разпрати до всичките петима потомци на Уилма. Засега отговор нямаше.
Дороти Оукдън, секретарката в медицинската служба, бе починала на деветдесет и една годишна възраст в старчески дом в Северен Лондон. Робин все още не бе издирила Карл, единственото ѝ дете.
Междувременно Пол Сачуел, бившият приятел на Марго, и рецепционистката Глория Конти се оказаха еднакво странно неоткриваеми. Отначало Робин беше облекчена, като не откри смъртен акт за нито един от двамата, но след ровене из телефонни указатели, граждански регистри, окръжни съдилища, сертификати за брак и развод, вестникарски архиви, социални медии и списъци на служители в компании бе останала с празни ръце. Единствените възможни обяснения според Робин бяха промяна на имената (в случая с Глория по силата на брак) или емиграция.
Колкото до Манди Уайт, ученичката, която твърдеше, че е видяла Марго на мокър от дъжда прозорец, Робин попадна на толкова много жени с името Аманда Уайт на съответстваща възраст, та се отчая, че някога ще попадне на точната. Издирването беше затормозяващо за Робин, първо, поради факта, че Аманда вероятно вече не носеше фамилията Уайт и второ, защото и тя като служителите на полицията преди нея не вярваше Манди да е видяла именно Марго в онази вечер.
След като прегледа и отхвърли още шест профила на жени с името Аманда Уайт във фейсбук, Робин се прозя, протегна се и реши, че ѝ се полага почивка. Остави лаптопа си на масичката до дивана, измъкна внимателно крака изпод Уолфганг и прекоси пространството с отворен план, комбиниращо кухня, трапезария и дневна, за да си приготви нискокалорийно горещо какао, за което се мъчеше да се убеди, че е желана почерпка, тъй като все още се намираше в седящата фаза на разследването и трябваше да внимава за талията си.
Докато бъркаше непримамливия прах във вряла вода, облъхна я мирис на туберози, примесен със синтетичния на карамел. Дори след къпането ароматът на „Фракас“ се бе задържал в косата и по пижамата ѝ. Този парфюм, реши най-сетне тя, се оказа една много скъпа грешка. Да живее в гъст облак от мирис на туберози, не само поддържаше у нея постоянно зачатъчно главоболие, а я оставяше с усещането, че се е издокарала с лисича кожа и перли посред бял ден.
Мобилният ѝ телефон иззвъня на канапето до Уолфганг точно когато отново взе в ръце лаптопа си. Стреснато от сън, недоволното куче се надигна на артритните си крачета. Робин го вдигна и го свали в безопасност на пода, а после взе телефона си и за свое разочарование установи, че не се обажда Страйк, а Морис.
– Здравей, Сол.
От целувката за рождения ден насам Робин се бе старала да е хладно-служебна в поведението си с Морис.
– Здрасти, Робс. Каза ми, че мога да звъня, ако се появи нещо, дори да е късно.
– Да, разбира се. – Ама никога не съм ти казвала, че можеш да ме наричаш Робс. – Какво се е случило? – попита Робин и затърси с очи химикалка.
– Тази вечер напих Джема. Сещаш се, секретарката на Хитреца. И в това си състояние тя сподели, че според нея Хитреца държал с нещо големия началник.
Е, това надали е новина, помисли си Робин, като изостави безплодното търсене на нещо за писане.
– Кое я кара да мисли така?
– Казвал ѝ неща от сорта: „О, той не пропуска да ми вдигне, не бой се“ и „Знам къде са заровени телата“.
В ума на Робин се мерна образ на кръста на свети Йоан и беше прогонен.
– Казвал го на шега – уточни Морис, – но това карало Джема да се замисли.
– Но не знае подробности, така ли?
– Не. Само че, честно, дай ми още малко време и вярвам, че ще я убедя да си сложи микрофон. Не че сам си надувам свирката, бездруго не ми е по силите да го изпълня... Не, сериозно – подхвана той, макар Робин да не се беше засмяла, – смятам, че успях да я поразмекна. Просто ми дай още малко време...
– Сол, съжалявам, но вече го обсъдихме на срещата – припомни Робин на Морис, като потисна прозявка, от която очите ѝ се насълзиха. – Клиентът не желае да казваме на никого от служителите, че разследваме, така че няма начин да ѝ разкриеш кой си. Да я притискаш да слухти около шефа си, означава да я караш да си рискува службата. Освен това има опасност да провалим всичко, ако тя отиде да му изпее какво се случва.