– Пак казвам, без да се хваля...
– Сол, едно е да я накараш да ти се довери, като е подпийнала – прекъсна го Робин (Ама защо той не слушаше? Това го обсъждахме до припадък на съвещанието), – а съвсем друго да накараш момиче без умения за разследване да работи за нас.
– Тя адски си е паднала по мен, Робин – изрече убедено Морис. – Ще съм луд да не се възползвам.
Робин внезапно се зачуди дали Морис не беше преспал с момичето. Страйк изрично бе предупредил това да не се случва. Отпусна се на канапето. Забеляза, че книгата „Демонът от Парадайс Парк“ е топла от това, че дакелът бе лежал върху нея.
– Сол, наистина мисля, че Хъчинс трябва да поеме и да види какво може да постигне със самия Хитрец – заяви Робин.
– Добре, но преди да вземем това решение, нека се обадя на Страйк и...
– Няма да се обаждаш на Страйк. – Робин усети как у нея вече се надига гняв. – Леля му... Има си достатъчно тревоги в Корнуол.
– Толкова си мила и добричка – позасмя се Морис, – но ти гарантирам, че Страйк би искал да вземе отношение по този въпрос.
– Той остави мен да ръководя – отсече Робин напълно вбесена. – И аз ти казвам, че повече няма какво да получиш от това момиче. Тя не знае нищо полезно и с опитите си да я притискаш може да нанесеш вреда на агенцията. Моля те настоятелно да спреш дотук. От утре поемаш Пощенската картичка, а на Анди ще поръчам да се заеме с Хитреца.
Настана пауза.
– Разстроих те, нали? – каза Морис.
– Не, не си ме разстроил – отговори Робин.
В края на краищата „разстроена“ не беше същото като „вбесена“.
– Не исках да...
– Не си, Сол. Само ти припомням за какво се споразумяхме на съвещанието.
– Добре – въздъхна той. – Хубаво. Хей, знаеш ли го този за шефа, дето съобщил на секретарката си, че компанията го е закъсала?
– Не – процеди през зъби Робин.
– Казал ѝ: „Трябва или да освободя теб, или да съкратя малкия Джак“. А тя му отвърнала: „Не ми е до освобождаване, че ме боли глава, а малкият ти „джак“ и без това е достатъчно къс, че да го съкращаваш“.
– Ха-ха – промърмори Робин. – Лека нощ, Сол.
Защо казах „Ха-ха“, а не „Стига ми ръси тъпи вицове“ – ядоса се на себе си Робин. – Или да не му бях казала нищо. И защо изтърсих „съжалявам“, като му припомних какво сме решили на съвещанието? Откъде накъде ще го глезя така?
Припомни си за времето, когато бе угаждала на Матю. Имитирането на оргазми не беше нищо в сравнение с преструвките, че го намира забавен и интересен, когато повтаряше вече казани шеги от ръгби клуба и разправяше анекдоти, с които целеше да се покаже най-умният и духовитият в компанията. Защо изобщо го правим? – запита се, като механично взе в ръце „Демонът от Парадайс Парк“. – Защо тъй се стараем да има мир, да ги държим доволни?
Защото – отвърнаха седемте призрачни черно-бели лица зад това на Денис Крийд – те могат да станат опасни, Робин. Ти сама знаеш колко ужасни могат да бъдат с този твой белег на ръката и спомена за мъжа с маска на горила.
Но тя беше наясно, че не по тази причина се бе показала тактична с Морис. Не очакваше от него да прибегне до тормоз или насилие, ако откажеше да се смее на тъпите му шеги. Не, беше нещо друго. Като единствено момиче в семейство с момчета Робин съзнаваше, че е отгледана да поддържа всички доволни, при все че родната ѝ майка бе пламенна поддръжничка на идеята за равноправие на жените. Никой не го бе правил преднамерено, но тя си даде сметка по време на терапията, на която се подложи след нападението, оставило доживотен белег на ръката ѝ, че ролята ѝ в семейството беше тази на „лесното дете“, на неоплакващата се, на помирителката. Родена беше само година преди Мартин, който бе „проблемното дете“ на семейство Елакот, най-разхвърляният и импулсивният, най-малко усърдният и съвестен в ученето, синът, който на двайсет и осем още живееше в родния дом, и братът, с когото тя имаше най-малко общо. (Макар Мартин да беше фраснал Матю по носа на сватбата ѝ, а при последното ѝ посещение у дома да го бе прегърнала, когато, щом той чу какви проблеми ѝ създава Матю около развода, предложи да го направи пак.)
Пръски зимен дъжд изпъстриха прозореца зад масата за хранене. Уолфганг отново беше дълбоко заспал. Робин нямаше сили да броди отново из социалните медии, та да прегледа още петдесет жени, на име Аманда Уайт, тази вечер. Взе „Демонът от Парадайс Парк“ и се поколеба. Беше си създала правило (тъй като измина дълго и мъчително пътуване до сегашното си състояние на стабилно душевно здраве и не искаше да го изгуби) да не чете тази книга след мръкване или непосредствено преди лягане. В края на краищата съдържаната информация можеше да бъде открита обобщена онлайн, нямаше нужда да чува как Крийд със свои думи описва стореното на всяка от жените, които бе измъчвал и убил.