– Отлично – каза Страйк. – И аз имам. Хубаво ще е да се осведомим взаимно.
– Как е Джоун?
– Не е добре. Вчера я пуснаха да се прибере у дома. Прикрепили са ѝ медицинска сестра, специализирана да се грижи за болни от рак. Тед е много угнетен. Луси още е там.
– И ти можеше да останеш – каза Робин. – Справяме се тук.
– Казах им, че ще ида пак за Коледа – отвърна Страйк, като присви очи от собствения си дим. Лъчи на зимното слънце пробиха през облаците и осветиха угарките по плочника. – Къде искаш да се срещнем?
– Канех се да ида до Националната портретна галерия, преди да се прибера у дома, така че...
– Какво се канеше? – прекъсна я Страйк.
– Да ида до Националната портретна галерия. Ще ти обясня, като се видим. Имаш ли нещо против да се срещнем някъде там?
– Навсякъде мога да стигна – отвърна Страйк. – До самата станция на метрото съм. Тръгвам натам и който пръв открие кафе, ще пише на другия.
Четиресет и пет минути по-късно Робин влезе в кафе „Ноутс“ на „Сейнт Мартинс Лейн“, което вече бе препълнено, макар да бе толкова рано сутринта. Край дървените маси, някои големи колкото в кухнята на родителите ѝ в Йоркшър, бяха насядали млади хора с лаптопи и бизнесмени, дошли да закусят преди работа. Докато се редеше пред дългия щанд, тя се помъчи да игнорира разните сладкиши и кейкове, изложени там; беше си взела сандвичи за нощното наблюдение на дома на синоптика и те ѝ бяха достатъчни, каза си строго.
Поръча си капучино и се отправи към дъното на кафето, където Страйк седеше и четеше „Таймс“ под метален полилей, напомнящ гигантски паяк. Май за шест дни беше забравила колко едър бе той. Приведен над вестника, ѝ приличаше на черен мечок с набола по страните му брада, докато похапваше от чабатата си с бекон и яйце, и Робин почувства прилив на симпатия към него просто заради начина, по който изглеждаше. Или пък, помисли си, просто реагираше срещу гладко обръснати стройни и конвенционално красиви мъже, които като парфюма с мирис на тубероза изглеждаха привлекателни, докато с времето не започнеха да извикват копнеж да се отървеш от тях.
– Здравей – каза тя и се настани на мястото срещу него.
Страйк вдигна очи към нея и в този миг дългата ѝ лъскава коса и аурата ѝ на добро здраве му подействаха като антидот срещу клиничното разложение, сред което бе прекарал последните пет дни.
– Не изглеждаш достатъчно гроги като за човек, седял буден цяла нощ.
– Ще го приема като комплимент, не като обвинение – подхвърли Робин с вдигнати вежди. – Наистина будувах цялата нощ, а Пощенската картичка все още не се е показала... или показал... но пък вчера е дошла нова картичка, адресирана до телевизионното студио. Подателят ѝ твърди, че харесал начина, по който синоптикът се усмихнал в края на прогнозата във вторник.
Страйк изпъшка.
– Ти ли ще разправяш пръв за Бамбъро, или аз да го направя? – попита Робин.
– Давай първо ти – подкани я Страйк, дъвчейки. – Умрял съм от глад.
– Добре – кимна Робин. – Имам добра и лоша новина. Лошата е, че почти всички, които се опитах да открия, са починали, а останалите с пълна сила биха могли да са мъртъвци.
Тя осведоми Страйк, че Уили Ломакс, Албърт Шимингс, Уилма Бейлис и Дороти Оукдън са покойници, и му разправи какви стъпки е предприела да се свърже с роднините им.
– Никой не ми върна отговор, освен един от синовете на Шимингс, който изглеждаше разтревожен, че сме журналисти, опитващи се да припишат изчезването на Марго на баща му. Написах му в отговор успокоителен имейл. Дано подейства.
Страйк бе спрял с унищожаването на сандвича си, за да изпие половин чаша чай, след което каза:
– И аз се сблъсках с подобни проблеми. Ще е, кажи-речи, невъзможно да се провери онова сведение за двете жени, „боричкащи се при телефонните кабини“. Руби Елиът, която ги е видяла, а също и майката и дъщерята Фльори са починали. Но пък имат живи потомци, така че пратих няколко съобщения. Засега се отзова само внукът на Фльори, който изобщо не вдявал за какво говоря. Не открих нито един жив родственик на доктор Бренър. Не се е женил, няма деца, покойната му сестра също не се е омъжвала.
– Знаеш ли колко жени с името Аманда Уайт има? – въздъхна Робин.
– Мога да си представя – каза Страйк и отхапа поредния голям залък от сандвича. – Затова я прехвърлих на теб.
– Ти...?
– Шегувам се – подсмихна се той на изражението ѝ. – Ами Пол Сачуел и Глория Конти?
– Ако са покойници, не са умрели в Обединеното кралство. Но ето нещо много странно: не открих да са споменавани нито веднъж след седемдесет и пета година.