– Вече действам по въпроса – увери го Робин. – Разпратих имейли до няколко антикварни книжарници.
Не за пръв път вършеше нещо за агенцията, което я караше да се чувства недотам почтена.
– Карл Оукдън е бил едва четиринайсетгодишен при изчезването на Марго – продължи тя. – Да напише книга за нея, да използва ситуацията, като твърди, че Марго и майка му са били близки приятелки...
– Да, звучи като нечистоплътен човек – съгласи се Страйк. – Кога е напуснал жилището си в Уолтъмстоу?
– Преди пет години.
– Потърси ли го из социалните мрежи?
– Да. Не мога да го открия.
Мобилният телефон на Страйк завибрира в джоба му. Робин видя по лицето му да пробягва паника, докато зарови да го напипа, и разбра, че той си бе помислил за Джоун.
– Всичко наред ли е? – попита тя, като видя, че изражението му помрачня, щом погледна екрана.
А Страйк току-що бе видял изписано на него:
Братле, моля те, нека го обсъдим лице в лице. Излизането на новия албум значи много за татко. От теб се иска само...
– Да, няма проблеми – отвърна той и тикна телефона обратно в джоба си, без да дочете съобщението докрай. – И тъй, ти искаше да отидеш до...
За миг не можа да си спомни необичайното място, което Робин му бе казала, че ще посети, и което бе причината сега да седят именно в това кафе.
– Националната портретна галерия – подсказа тя. – Три от картичките на Пощенската картичка са купени от техния магазин.
– Три от... прощавай, кое?
Беше разсеян от прочетеното току-що. Съвсем ясно бе дал на своя полубрат да разбере, че няма желание нито да присъства на партито по повод новия албум на Рокъби, нито да участва в снимката с братята и сестрите си по баща, която щеше да бъде техният поздравителен подарък за него.
– От картичките на Пощенската картичка, човека, който преследва нашия синоптик – припомни му тя, преди да промърмори. – Няма значение, просто ми мина през ума идея.
– И каква е тя?
– Предпоследната изпратена картичка е с портрет, за който подателят твърди, че „винаги му напомнял“ за синоптика. Така че си помислих... Може би често вижда тази картина. Може тайно да иска той да се сети и да дойде да потърси преследвача си.
Още докато го изричаше, осъзна, че в теорията съществува много слаба вероятност, но истината бе, че нямаха съвършено никакви следи към Пощенската картичка. Той или тя изобщо не се бяха появили пред къщата на синоптика по време на наблюденията. Три пощенски картички, купени от едно и също място, можеха да означават нещо или пък съвсем нищо. Но с какво друго разполагаха?
Страйк изпъшка. Робин не знаеше дали да тълкува това като липса на ентусиазъм относно теорията ѝ за Пощенската картичка, прибра „Демонът от Парадайс Парк“ в чантата си и попита:
– Сега към офиса ли се отправяш?
– Да. Казах на Баркли, че ще поема наблюдението над Пъргави крака в два часа. – Страйк се прозя. – Може да се опитам да поспя малко преди това. – Изправи се. – Ще ти се обадя да ти кажа как е минало с Грегъри Талбът. И благодаря, че удържа форта, докато ме нямаше. Искрено съм ти признателен.
– Моля, няма защо – отвърна Робин.
Страйк метна пътната чанта на рамото си и закуцука към изхода. С известно чувство на изчерпаност Робин го гледаше как спря пред прозореца да запали цигара, а после се отдалечи и се скри от полезрението ѝ. Погледна си часовника и видя, че има още час и половина до отварянето на Националната портретна галерия.
Имаше далеч по-приятни начини да бъде запълнен този период, отколкото в чудене дали съобщението, получено от Страйк, идеше от Шарлот Камбъл, но тъкмо тази мисъл занимаваше Робин през повечето от времето за убиване.
17
Но ти, комуто намръщена съдба е отредила
да си свидетел на падението на баща си...
Джони Рокъби, който почти напълно бе отсъствал от живота на най-големия си син, все пак представляваше постоянно неуловимо присъствие, особено през детството на Страйк. Родителите на негови приятели бяха притежавали албуми на баща му, държали бяха на стената негови плакати като тийнейджъри и засипваха Страйк с вълнуващите си спомени за концерти на „Дедбийтс“. Една майка пред двора на училището бе молила седемнайсетгодишния Страйк да отнесе нейно писмо до баща си. Собствената му майка го бе изгорила по-късно в жилището, където временно се бяха самонастанили.