– Но Морис си държи на своето. Каза ѝ в лицето, че одобрявал новия план, обаче...
– Мислиш, че още се вижда със секретарката ли?
– „Вижда се“ може би е меко казано – подхвърли Баркли.
Тъй че Страйк бе привикал Морис в офиса и недвусмислено му нареди да не закача повече секретарката, а през следващата седмица да се съсредоточи върху приятелката на Рогоносеца. Морис не се противопостави, тъкмо обратното, в капитулацията му личеше угодничество. Срещата остави Страйк с неприятно усещане. Морис бе почти във всяко отношение желан служител с многото си добри контакти в полицията, но имаше нещо в маниера му – бързане да се съгласи, издаващо една хлъзгавост, която на Страйк никак не му се харесваше. По-късно същата вечер, докато следваше из Уест Енд такси, в което се возеха Рогоносеца и приятелката му, Страйк си припомни преплетените пръсти на доктор Гупта – жест, с който старият лекар нагледно показваше как успешният бизнес зависи от гладката спойка на екипа.
Влезе в Уест Уикъм с типичните му за предградията редови къщи с еркерни прозорци и широки алеи пред индивидуалните гаражи. От двете страни на авенюто, където живееше Грегъри Талбът, имаше солидни семейни резиденции, говорещи за собственици от средната класа, които съвестно си косяха моравите и изнасяха боклука само в определения ден. Къщите не бяха тъй големи като онези на улицата на доктор Гупта, но далеч по-просторни от мансардния апартамент на Страйк над офиса.
Страйк зави в алеята на Талбът и спря зад голям контейнер, който блокираше входа към гаража. Докато изключваше двигателя, вратата отвори блед, съвършено плешив мъж с големи уши и очила с метални рамки; излъчваше вълнение и известна предпазливост. Страйк го бе проучил онлайн и знаеше, че Грегъри Талбът е болничен администратор.
– Господин Страйк? – подвикна той, докато детективът внимателно излизаше от беемвето (алеята бе мокра от дъжда, а споменът от подхлъзването пред ферибота за Фолмът беше още пресен).
– Да, аз съм – потвърди Страйк, затвори вратата на колата и протегна ръка към приближилия да го посрещне Талбът, който беше най-малко петнайсет сантиметра по-нисък от Страйк.
– Прощавайте за контейнера – каза. – Преустройваме таванския етаж.
Докато вървяха към входната врата, отвътре изскочиха две близначки, за които Страйк предположи, че са около десетгодишни, и за малко не събориха Грегъри.
– Стойте в градината, момичета – извика им Грегъри, макар според Страйк по-належащият проблем бе, че децата бяха боси, а земята бе мокра и студена.
– Фтойте ф храдината, момичета – имитира го подигравателно една от близначките.
Грегъри кротко погледна децата над рамките на очилата си.
– Да си невъзпитан не е забавно.
– Много си е забавно, по дяволите! – заяви първата близначка под гръмкия смях на втората.
– Още веднъж изругай и довечера няма да има шоколадов пудинг за теб, Джейда – закани се Грегъри. – Нито пък ще ти дам айпада си.
Джейда направи гримаса, но поне не изруга отново.
– Приемни родители сме – обясни Грегъри на Страйк, като влязоха. – Собствените ни деца напуснаха дома. Вървете вдясно и сядайте.
Страйк, който живееше в обстановка на спартански минимализъм по свой избор, намери претрупаната и много разхвърляна стая за непривлекателна. Искаше да приеме поканата на Грегъри да седне, но нямаше къде да го стори, без преди това да премести купища предмети, което му се виждаше невъзпитано. Грегъри остана в неведение за затруднението на Страйк, тъй като отиде до прозореца да погледне близначките. След малко те се втурнаха в къщата треперещи.
– Учат се още – каза, когато вратата се затръшна и момичетата хукнаха към горния етаж.
Като се обърна с лице към стаята, видя, че няма свободно място за сядане.
– О, прощавайте – възкликна, но без следа от притеснението, което леля му Джоун би изпитала, ако случаен посетител би заварил дома ѝ в подобен безпорядък. – Момичетата бяха тук тази сутрин.
Грегъри бързо махна капещ пистолет със сапунена пяна, две голи барбита, детски чорап, няколко яркоцветни пластмасови парчетии и половин цитрусов плод сацума от едно кресло, та да го освободи за Страйк. Тръсна разнородните предмети върху ниска дървена масичка, вече отрупана със списания, всевъзможни дистанционни, няколко писма и празни пликове и още пластмасови играчки, включително много елементи от лего.
– Чай? – предложи той. – Кафе? Жена ми заведе момчетата на плуване.
– О, има и момчета?