– Да, ало? Тук е Робин Елакот.
– О, здравейте. Обажда се Идън Ричардс.
За миг Робин изобщо не можеше да се сети коя е Идън Ричардс. Жената насреща явно схвана проблема ѝ, защото додаде:
– Дъщерята на Уилма Бейлис. Изпратихте съобщения на мен, на братята и сестрите ми. Искахте да разговаряте с нас за Марго Бамбъро.
– О, да, разбира се! Много ви благодаря, че откликнахте! – отвърна Робин и се прислони пред входа на заложния пункт, за да се изолира от шума на уличното движение.
Припомни си, че Идън бе най-голямото дете на Уилма, съветник на лейбъристите за Луишъм.
– Боя се обаче – каза Идън, – че ние не искаме да говорим с вас. И го казвам от името на всички ни. Разбрахте ме, нали?
– Съжалявам да го чуя – отвърна Робин, докато разсеяно наблюдаваше как един доберман пинчер се изходи върху тротоара, докато смръщеният му собственик го изчакваше с приготвено в ръка пликче. – Може ли да попитам защо?
– Просто не желаем, това е – отсече Идън.
– Добре – отвърна Робин, – но нека ви изясня, че ние просто проверяваме показанията, дадени по времето, когато Марго...
– Не можем да говорим от името на майка ни – заяви Идън. – Тя е покойница. Съчувстваме на дъщерята на Марго, но това не са спомени, които някой от семейството ни желае да събужда. Бяхме малки, когато Марго изчезна. Беше тежко време за нас. Така че отговорът ни е „Не!“.
– Разбирам – каза Робин, – но ми се иска да размислите. Не очакваме да споделяте лични...
– Напротив, това очаквате – пресече я Идън. – А ние не го желаем. Не сте от полицията. И между другото, най-малката ни сестра преминава през курс химиотерапия, така че, моля ви, оставете ни на мира. Не ѝ е нужно да се разстройва. Сега затварям. И помнете, че отговорът е „Не!“. Недейте повече да търсите никого от нас.
Линията прекъсна.
– Мамка му – изрече Робин на глас.
Собственикът на доберман пинчера, който събираше сериозна купчинка от тротоара, се обади:
– Присъединявам се към вас, мила.
Робин се насили да му се усмихне, пъхна телефона в джоба си и продължи да върви. След малко, докато се питаше дали не е могла да подходи по-добре към разговора с Идън, вече буташе стъклената врата на адвокатска кантора „Стърлинг и Кобс“.
Пет минути по-късно седеше срещу Джудит в малкия ѝ офис, задръстен от шкафове с документи. Краткото „И тъй“, с което Джудит започна, бе последвано от мълчание, докато адвокатката преглеждаше документите в досието пред себе си, явно за да си припомни фактите по случая, докато Робин седеше и чакаше. Би предпочела да прекара още пет минути в чакалнята, отколкото да става свидетел на този забързан преглед на ситуация, причиняваща ѝ толкова много стрес и болка.
– Ъъ... – обади се Джудит, – да... просто проверявам... да, имаме отговор на наше писмо на четиринайсети и тъй като го споменах в имейла си, вече сте наясно, че господин Кънлиф не е готов да промени позицията си относно съвместната сметка.
– Да – отговори Робин.
– Според мен вече е време да преминем към медиаторство – каза Джудит Кобс.
– И както аз споменах в своя имейл – отбеляза Робин, като се почуди беше ли го чела Джудит, – не виждам как ще помогне медиаторството.
– Тъкмо по тази причина пожелах да разговаряме лично – усмихна се Джудит. – Често установяваме, че е нужно двете страни да седнат в една и съща стая, особено в присъствието на безпристрастен свидетел... аз ще съм с вас, то се знае... и тогава ще бъдат много по-склонни към разбирателство, отколкото на хартия.
– Вие сама го казахте при последната ни среща – отвърна Робин (кръвта вече бумтеше в ушите ѝ от повтарящото се усещане, че не е чувана), – съгласихте се, че Матю тласка нещата към съдебна зала. Той всъщност не се интересува от съвместната сметка. Готов е да похарчи пари, стига да може да стигне до някакво постановление, че разводът е изцяло по моя вина.
– Лесно е да се приписват възможно най-лошите мотиви на бившите партньори – отбеляза Джудит все така с усмивка, – но той очевидно е интелигентен...
– Интелигентните хора могат да бъдат злобни като всички останали.
– Вярно – все така с кротък и увещаващ тон изрече Джудит. – Но отказът поне да се опита медиаторство е лош ход и за двама ви. Никой съдия няма да погледне благосклонно на страната, нежелаеща да пристъпи към извънсъдебно споразумение.
Истината бе, както вероятно Джудит знаеше също тъй добре, колкото Робин, че Робин се ужасяваше да седне лице в лице с Матю и адвоката, съставил тези студени и заплашителни писма.
– Вече му казах, че не искам нищо от наследството, получено от майка му – припомни Робин. – Искам единствено сумата от съвместната ни сметка, която родителите ми внесоха за покупката на първия ни имот.