– Да – отвърна Джудит с лек признак на отегчение. Робин знаеше, че изрича точно същото при всяка тяхна среща. – Но както сте наясно, неговата позиция...
– ... е, че аз не съм допринесла практически с нищо за семейните финанси, че той е поемал цялата тежест, че е встъпил в този брак по любов, а аз съм някаква използвачка.
– Това очевидно ви разстройва – каза Джудит, като вече не се усмихваше.
– Бяхме заедно десет години – посочи Робин с безуспешен опит да запази спокойствие. – Докато той беше студент, аз работех и плащах за всичко. Нима е трябвало да пазя разписките?
– Това със сигурност можем да го изтъкнем на медиаторската среща...
– Само ще го вбеси още повече – промърмори Робин.
Вдигна ръка към лицето си единствено с желание да го скрие. Внезапно се усети опасно близо до бликването на сълзи.
– Добре, така да е. Нека опитаме медиаторство.
– Смятам, че това е разумното решение – отново се заусмихва Джудит. – И тъй, ще се свържа с „Брофи, Шенстън и...“.
– Поне ще имам шанс да кажа на Матю в лицето, че е абсолютна гадина – избухна Робин с неочакван гняв.
– О, не бих ви посъветвала да го правите.
О, нима? Я виж ти, рече си наум Робин, докара фалшива усмивка на лицето си и стана да си върви.
Когато излезе от кантората, бе задухал силен и влажен вятър. Робин пое обратно към „Финбъро Роуд“, докато с изтръпнало от студ лице и шибаща я през очите мокра коса не се озова пред едно кафе. Влезе вътре и обърнала гръб на собствените си правила за здравословно хранене, си взе голямо лате и шоколадово брауни. Седна, загледана към дъждовната улица, и се наслади на комфорта от кафето и сладкиша, докато телефонът ѝ не зазвъня отново.
Беше Страйк.
– Здравей – избъбри тя с уста, пълна с брауни. – Прощавай, ям.
– Де да можех и аз – въздъхна той. – Отново съм пред проклетия театър. Мисля, че Баркли е прав, няма да се докопаме до нищо срещу Пъргави крака. Имам новини по случая „Бамбъро“.
– Също и аз – каза Робин, вече успяла да преглътне, – но не са добри новини. Кланът на Уилма Бейлис не желае да разговаря с нас.
– Децата на чистачката? И защо?
– Уилма не е била чистачка, като е починала, а социален работник – припомни Робин.
Още като го изрече, се запита защо бе изпитала потребност да го поправи. Може би защото, ако на Уилма вечно ѝ останеше нарицателното „чистачка“, то и Робин би могла завинаги да бъде наричана „временната секретарка“.
– Добре, защо децата на социалната работничка не желаят да говорят с нас? – попита Страйк.
– Онази, която ми се обади, Идън... тя е най-голямата... твърди, че не искали да се връщат към тежко за семейството им време. Каза, че нямало нищо общо с Марго, но после сама си противоречеше. Щом обясних, че желаем да говорим само за Марго, без да си спомням точните ѝ думи, остави ме с впечатление, че като обсъждаме изчезването на Марго, неизбежно ще стигнем до лични за семейството теми.
– Баща им е бил в затвора в началото на седемдесетте, а Марго е подтиквала Уилма да го напусне – отбеляза Страйк. – Сигурно е това. Мислиш ли, че си струва да ѝ се обадим пак и да се опитаме да я убедим?
– Стори ми се, че няма да си промени решението.
– И е казала, че говори от името на братята и сестрите си?
– Да. Една от тях преминава курс по химиотерапия. Предупреди ме изрично да не я доближаваме.
– Добре, нея избягвай, но с другите не е зле да се опита.
– Това ще ядоса Идън.
– Сигурно, но нямаме какво да губим.
– Прав си – отвърна Робин. – А каква е твоята новина?
– Медицинската сестра и рецепционистката, не Глория Конти, а другата...
– Айрийн Бул – подсети го Робин.
– Айрийн Бул, сега Хиксън, точно така. И двете са готови да разговарят с нас. Оказа се, че били приятелки още от работата им в медицинската служба „Сейнт Джон“. Айрийн на драго сърце ще приеме Джанис и нас в къщата си в събота следобед. Мисля, че трябва да отидем двамата.
Робин превключи телефона си на високоговорител, за да може да провери графика си, който държеше в менюто му. Записаното за събота гласеше: Рожденият ден на Страйк/гаджето на Рогоносеца.
– Би трябвало да следя приятелката на Рогоносеца – съобщи Робин и изключи високоговорителя.
– Зарежи, Морис ще го свърши – отсече Страйк. – Ти ще ни закараш до там... ако не възразяваш – добави и Робин се усмихна.
– Не, не възразявам – отговори.
– Е, чудесно, наслади се на остатъка от почивния си ден.
Страйк затвори. Робин дояде с удоволствие браунито. Въпреки перспективата за медиаторство с Матю и несъмнено поради много нужното зареждане с шоколад се почувства далеч по-щастлива, отколкото преди десет минути.