19
И ето че заварих едничкия си скъп другар
объркан и потънал в мъка.
Тогаз пропъдих своята тъга,
та да му дам кураж и насърчение.
Страйк на никого не бе споменал за предстоящия си рожден ден и преднамерено не отвори дума за него на самата дата. Не че не го оценяваше, когато хората си спомнеха: всъщност, когато това се случеше, бе много по-трогнат, отколкото показваше, но имаше вродена неприязън към планираните тържества и насилената веселост и от всички типични атрибути най-малко любимо му бе да му пеят „Честит рожден ден“.
Откакто се помнеше, рожденият му ден му бе носил лоши спомени, върху които обикновено успяваше да не се замисля. Като дете майка му често бе забравяла да му купи подарък. Биологичният му баща никога не бе отбелязал някак датата. Рождените дни бяха неразривно свързани със съзнанието, отдавна превърнало се в част от него, че съществуването му бе плод на случайност, че генетичната му наследственост бе оспорвана в съда, че самото му раждане е било „направо адско преживяване, миличък, ако трябваше мъжете да го правят, човешкият род би изчезнал до една година“.
За сестра му Луси би било едва ли не жестоко обичан от нея човек да остане без картичка, подарък, телефонно обаждане, ако бе по възможностите ѝ, парти или най-малкото специална вечеря за рождения ден. Ето защо той обикновено лъжеше Луси, че има планове, та да не му се налага да ходи чак у тях в Бромли и да участва в семейна вечеря, която би донесла много повече удоволствие на нея, отколкото на него. Не много отдавна се задоволяваше да го отпразнува у Илза и Ник с готова храна, но Илза настояваше и Робин да присъства, а Страйк бе решил, че все по-откритите опити на Илза да ги сватосва, може да бъдат неутрализирани единствено с категоричен отказ за съдействие. Ето как пред нея пък се преструваше, че ще ходи у Луси. Единствената безрадостна надежда, която Страйк хранеше за трийсет и деветия си рожден ден, бе, че Робин го е забравила, защото, ако беше така, собственият му пропуск щеше да бъде заличен, щяха да са квит.
В петък сутринта слезе по металната стълба до офиса и за своя изненада, завари два пакета и четири плика край обичайната купчина с поща върху бюрото на Пат. Пликовете бяха все с различни цветове. Очевидно приятели и роднини бяха решили да се погрижат поздравленията за рождения ден да стигнат до него навреме за уикенда.
– Рожден ден ли имаш? – попита Пат с плътния си дрезгав глас, все така втренчена в монитора и пишеща по клавиатурата с обичайната електронна цигара, тикната между устните ѝ.
– Утре – отвърна Страйк и взе картичките.
Разпозна почерка на три от тях, но не и на четвъртата.
– За много години – изръмжа Пат помежду тракането на клавиатурата. – Да беше казал.
Обзет от палаво настроение, Страйк подхвърли:
– Защо? Щеше да ми направиш торта ли?
– Не – отвърна с безразличие Пат, – ама щях поне картичка да ти взема.
– Късмет тогава, че съм си мълчал. Едно дърво по-малко ще бъде погубено.
– Нямаше да е голяма картичка – без усмивка поясни Пат с летящи по клавиатурата пръсти.
Страйк се подсмихна, събра картичките и пакетите и ги отнесе във вътрешния кабинет, а по-късно вечерта ги качи горе със себе си, все така неотворени.
На двайсет и трети се събуди с мисли, насочени изцяло към пътуването им с Робин до Гринич. Припомни си значимостта на деня чак като видя подаръците и картичките на масата. Пакетите съдържаха пуловер от Тед и Джоун и трикотажна фланела от Луси. Илза, Дейв Полуърт и брат му Ал до един бяха изпратили шеговити картички, които, макар и чак да не го разсмяха, му се сториха забавни.
Извади четвъртата картичка от плика. Отпред имаше снимка на хрътка и Страйк се зачуди за секунда или две защо е избрана. Никога не бе имал куче и макар да имаше лек превес в симпатиите му към кучета пред котки, тъй като бе работил с няколко такива в армията, би казал, че любител на кучета далеч не бе сред определящите го характеристики. Щом отвори картичката, видя думите:
Честит рожден ден, Корморан!
Всичко най-добро!
Джони (татко)
За няколко мига Страйк просто се взираше в текста и съзнанието му бе празно като останалото от картичката. Последния път, като бе зърнал почерка на баща си, беше натъпкан с морфин, след като се бе лишил от половината си крак. Като дете от време на време бе мяркал бащиния подпис под правни документи, пратени до майка му. Тогава се бе взирал силно впечатлен в името, като че виждаше действителна част от баща си, сякаш мастилото бе кръв и реално доказателство, че баща му е човешко същество, а не мит.