Къщата на Айрийн Хиксън бе една от къса редица джорджиански постройки от жълти тухли, с извити в дъга прозорци и черни входни врати с полукръгли стъкла в горната си част. Улицата припомни на Робин онази къща под наем, където бе прекарала последните няколко месеца от брачния си живот, строена за капитан от Търговския флот. Тук също личаха следи от търговското минало на Лондон.
– Господин Хиксън явно е печелел добре – отбеляза Страйк, като вдигна поглед към красиво пропорционираната фасада, докато с Робин пресичаха улицата. – Айрийн е изминала дълъг път от „Корпорейшън Роу“.
Робин натисна звънеца. Чуха отвътре вик: „Нямай грижа, аз ще отворя!“, и секунди по-късно вратата им отвори ниска среброкоса жена. Носеше тъмносин пуловер и панталон, който майката на Робин би нарекла „практичен“, и имаше кръгло розово-бяло лице. Изпод дългия ѝ бретон, който Робин подозираше, че е подстригала сама, надничаха сини очи.
– Госпожа Хиксън? – попита Робин.
– Джанис Бийти – представи се възрастната жена. – Вие сте Робин, нали? А вие сте...
Пенсионираната медицинска сестра хвърли строг професионален поглед към краката на Страйк.
– Корморан, така ли се произнася? – попита тя, като върна очи върху лицето му.
– Точно така – отвърна Страйк. – Много мило, че се съгласихте да се видите с нас, госпожо Бийти.
– О, моля ви се, за нищо – каза тя и отстъпи, за да ги пропусне да минат. – Айрийн ей сегичка ще дойде.
Естествено повдигнатите ъгълчета на устата и трапчинките върху пълните бузи на медицинската сестра ѝ придаваха весело изражение дори когато не се усмихваше. Поведе ги през антре, което на Страйк му се видя потискащо претрупано. Всичко бе в убито розово: тапетите на цветя, дебелият мокет, съдчето с потпури на масичката за телефона. Далечен шум от промиване на тоалетна им подсказа точно къде е Айрийн.
Дневната бе декорирана в маслиненозелено и изобилстваше от къдрички, шнурчета и ресни. Разните масички бяха отрупани със семейни снимки в сребърни рамки. На най-голямата се виждаха два коктейла с чадърчета и над тях – силно загоряла четиресет и няколко годишна блондинка, опряна буза в буза с червендалест мъж, за когото Робин предположи, че е покойният господин Хиксън. Изглеждаше доста по-възрастен от съпругата си. Огромен брой порцеланови фигурки бяха наредени върху махагонови рафтове, зад които лъщяха маслиненозелени тапети. Всички те представляваха млади жени. Някои бяха с кринолини, други държаха чадърчета, трети миришеха цветя или гушкаха агнета.
– Тя ги колекционира – усмихна се Джанис, като проследи погледа на Робин. – Прелестни са, нали?
– О, да – излъга Робин.
Джанис явно не чувстваше, че е в правото си да ги покани да седнат в отсъствието на Айрийн, тъй че тримата останаха да стърчат край фигурките.
– Отдалече ли идете? – попита ги любезно, но преди те да са успели да отговорят, прозвуча глас, който властно призоваваше за внимание:
– Здравейте! Добре дошли!
Също като дневната си, Айрийн Хиксън създаваше първо впечатление за пищна изкипреност. Също тъй руса, както бе била на двайсет и пет, сега тя бе значително наедряла и имаше огромна гръд. Очертала бе очите си с увиснали клепачи с черен молив, оределите си вежди бе оформила в изявени дъги в стил „Пиеро“, а тънките си устни бе оцветила в аленочервено. Облечена бе в блузка и жилетка с горчичен цвят, черен панталон, лачени обувки на токове и носеше голямо количество златни бижута, включително клипсове, тъй тежки, че проточваха надолу бездруго дългите крайчета на ушите ѝ. Приближи се към тях и ги облъхна с тежък аромат на парфюм и на лак за коса.
– Много ми е приятно – засия тя срещу Страйк и му протегна ръка, при което гривните ѝ задрънчаха. – Джан каза ли ви какво се случи тази сутрин? Колко невероятно странно е да стане точно в деня на идването ви, но при мен такива неща са толкова чести, че им изгубих бройката. – Тя спря и изрече драматично. – Моята Марго се разби. Моята Марго Фонтейн на най-горния рафт – уточни и посочи към празнина между порцелановите фигурки. – Падна и се разби на милион парченца, като прекарвах бърсалката с пера върху нея!
Тя замълча в очакване на смайване.
– Това е странно – измънка Робин, тъй като беше ясно, че Страйк няма да каже нищо.
– Нали? – възкликна Айрийн. – Чай? Кафе? Каквото пожелаете.
– Аз ще се погрижа, скъпа.
– Благодаря ти, миличка. Най-добре приготви и двете – заръча Айрийн. Посочи на Страйк и Робин фотьойлите с великодушен жест. – Заповядайте, седнете.