– Но не беше само Апълторп – продължи Джанис, която не бе забелязала странната реакция на Страйк. – Имаше...
– О, куп хора се кълняха, че са дочули нещо или че имали не знам какво си предчувствие... дрън-дрън – намеси се Айрийн и извъртя очи в гримаса. – А ние бяхме ангажирани в цялата тази история и беше ужасно, просто... Извинете ме – каза тя, притиснала с ръка корема си. – Трябва да отскоча до... прощавайте.
Айрийн излезе забързана от стаята. Джанис погледна след нея и при нейното естествено ведро изражение бе трудно да се отгатне дали е разтревожена, или я е досмешало.
– Ще ѝ мине – каза тихо тя на Страйк и Робин. – Казвам ѝ, че лекарката вероятно е права, като я съветва да се откаже от пикантни храни, но тя поиска къри снощи... Чувства се самотна. Позвъни ми да дойда. Останах да пренощувам. Еди почина едва миналата година. Беше почти на деветдесет, мир на праха му. Обожаваше Айрийн и момичетата. Тя ужасно тъгува за него.
– Не се ли канехте да ни кажете, че и някой друг е твърдял как знае какво се е случило с Марго? – подсказа ѝ внимателно Страйк.
– Какво? О, да... Чарли Рамидж. Държеше салон с парна баня и сауна. Заможен беше, та човек би помислил, че има по-важни дела, с които да си запълва времето, вместо да измисля истории, но както казах, хората често са странни.
– Какво казваше той? – попита Робин.
– Мотоциклетите бяха хобито на Чарли. Имаше цял куп и предприемаше дълги пътувания из страната. Веднъж катастрофира зле, беше с два счупени крака, та го посещавах у тях няколко пъти седмично. Това беше около две години след като Марго изчезна. Чарли обичаше да бъбри и един ден ми изтърси като гръм от ясно небе как може да се закълне, че е срещнал Марго в Лемингтън Спа около седмица след изчезването ѝ. Но знаете ли – поклати глава Джанис, – аз не го приех много сериозно. Прекрасен човек, но както казах, прекалено бъбрив.
– Какво точно ви каза? – попита Робин.
– Че бил на едно от пътуванията си с мотоциклет на север и спрял пред голяма църква в Лемингтън Спа. Както се бил облегнал на стената да изпие чаша чай и да си изяде сандвича, видял жена да върви през гробището от другата страна на парапета. Нямала вид на опечалена, просто на любопитна. Чернокоса според Чарли. Той ѝ извикал: „Хубаво местенце, нали?“. Тя се обърнала и той се закле, че била Марго Бамбъро с боядисана коса. Той ѝ казал, че му изглежда позната, а тя се притеснила и бързо се отдалечила.
– И е твърдял, че това се е случило седмица след изчезването ѝ? – пожела да се увери Робин.
– Да, каза, че я разпознал, защото снимката ѝ тогава беше по всички вестници. Попитах го дали е отишъл да съобщи в полицията и той отвърна, че да. Имал приятел там на висока позиция и казал на него. Но никога не чух или видях нещо да се прави по въпроса.
– Рамидж е споделил тази история с вас през седемдесет и шеста година, така ли? – попита Страйк и вписа бележка.
– Да, така трябва да е било – отвърна Джанис, смръщена в усилие да си припомни, и в този момент Айрийн влезе в стаята. – Защото тогава вече бяха хванали Крийд. Тъкмо така се отвори дума за това. Беше чел за процеса по вестниците и взе, че изтърси преспокойно: „Не вярвам да е сторил нещо на Марго Бамбъро, защото аз я видях след изчезването ѝ“.
– Знаете ли дали Марго е имала някаква връзка с Лемингтън Спа? – попита Робин.
– За какво става дума? – осведоми се остро Айрийн.
– За нищо – отвърна Джанис. – Просто глупава история, която ми разправи пациент. Как видял Марго с боядисана коса в гробище. Знаеш я.
– В Лемингтън Спа? – кисело попита Айрийн. Робин остана с впечатлението, че е недоволна, задето е оставила Джанис под светлината на прожектора, докато ѝ се бе наложило да иде до тоалетната. – Не, никога не си ми го казвала. Защо така?
– О, беше още през седемдесет и шеста година – отвърна Джанис, леко смутена. – Сигурно току-що си била родила Шарън. Имаше си по-хубави неща, за които да мислиш, вместо за щуротиите на Чарли Рамидж.
Айрийн се понамръщи и си взе още една бисквита.
– Бих искал да поговорим за самата медицинска служба – подхвана Страйк. – Как приемахте Марго като...
– Като колежка? – извиси глас Айрийн, явно решила, че е неин ред, след като бе изпуснала няколко минути от вниманието на Страйк. – Ами лично аз...
Паузата ѝ бе като на епикуреец, предвкусващ наближаващото удоволствие.
– ... за да бъда напълно честна, смятам, че тя беше от хората, убедени как всичко знаят най-добре. Наставляваше те как да си живееш живота, как се води картотека, как се приготвя чай...
– О, Айрийн, не беше толкова лоша – промърмори Джанис. – Аз я харесвах...