Робин не каза нищо. Само веднъж в живота си се бе изправяла пред вероятността, че може да е бременна, и още помнеше облекчението, което я заля, като се увери, че не е, че няма да ѝ се налага още контакт с непознати хора, още една интимна процедура, още кръв, още болка.
„Но какво ли бе да абортираш дете от съпруга си? – замисли се Робин. – Способна ли е била Марго на такова нещо, когато вече я е имало сестричката на това дете? Какво ли е минавало през ума ѝ в месеца, преди да изчезне? Може би незабелязано е преживявала нервен срив като Талбът?“ Последните няколко години бяха научили Робин колко тайнствени могат да бъдат човешките създания дори за най-близките, които си въобразяват, че ги познават отлично. Изневяра и двуженство, извращения и фетиши, кражба и измама, дебнене и тормоз: беше се ровила в толкова много случаи с таен живот, че им бе изгубила бройката. Нито пък се смяташе за нещо повече от измамените хора, жертва на подигравка и заблуда, които идваха в агенцията в дирене на истината. Не си ли бе мислила, че познава мъжа си изцяло? Стотици нощи бяха лежали преплетени като сиамски близнаци, шепнели си бяха откровения и бяха се смели в тъмното. Бе прекарала почти половината си живот с Матю и чак когато откри в леглото им твърдата и ярка диамантена обица, разбра, че е водел отделен живот, че вече не е, а може би и никога не е бил човекът, когото тя си бе мислила, че познава.
– Не искаш да мислиш, че тя е направила аборт – каза Страйк, като отгатна правилно поне част от причината за мълчанието на Робин.
Тя не отговори, вместо това зададе въпрос.
– Приятелката ѝ Уна не ти се е обадила още, нали?
– Не ти ли казах? – възкликна Страйк. – Да, получих имейл вчера. Тя е въпросният пенсиониран викарий и на драго сърце ще се види с нас, като дойде в Лондон за коледното си пазаруване. Датата подлежи на уточняване.
– Това е добре – кимна Робин. – Ще ми се да поговоря с някого, който наистина е харесвал Марго.
– Гупта я е харесвал – посочи Страйк. – Джанис също, тя го каза.
Робин отвори втория пакет с чипс.
– Точно това би очаквал човек – отбеляза тя. – Че след станалото хората поне ще се преструват, че са харесвали Марго. Но Айрийн не го направи. Не го ли намираш за малко... прекалено... да храни толкова неприязън четиресет години по-късно? Никак не се въздържаше. Не намираш ли, че би било... знам ли, по-политично...
– Да твърди, че са били приятелки?
– Да... Но може би Айрийн е наясно как има твърде много свидетели, че не са били приятелки. Какво мислиш за анонимните писма? Имало ли ги е, или не?
– Добър въпрос – каза Страйк и почеса брадичката си. – Айрийн изпита удоволствие да ни каже, че Марго е била наречена с мръсна дума, но „адски огън“ не ми звучи като нещо, което тя би измислила. Бих очаквал нещо повече в духа „надменна кучка“.
Той извади бележника от джоба си и прегледа записките, направени по време на интервюто.
– Все пак трябва да проверим тези следи, та да видим струват ли нещо. Заеми се с Чарли Рамидж и Лемингтън Спа, а аз ще издиря нещо около злоупотребяващия с бенита Апълторп.
– Ето, пак го направи – посочи Робин.
– Какво направих?
– Подсмихна се, като каза „бенита“. Кое му е толкова смешното на бензедрина?
– О – позасмя се Страйк. – Припомних си нещо, което ми каза чичо ми Тед. Гледала ли си някога „Кръстопътища“?
– Какво е „Кръстопътища“?
– Все забравям колко по-млада си – промърмори Страйк. – Беше излъчван през деня сериал и в него имаше герой, на име Бени. Беше... ами днес биха го нарекли лице със специални нужди. Глуповат. Носеше вълнена шапка и посвоему беше емблематичен герой.
– За него ли се сети? – повдигна вежди Робин.
Не ѝ се стори особено смешно.
– Не, но трябва да си наясно за него, та да разбереш каквото следва. Предполагам, че за Фолкландската война знаеш.
– Аз просто съм по-млада от теб, Страйк, не съм безпросветна.
– Добре де, хубаво. И тъй, британските войски отишли там през осемдесет и втора година, Тед също е участвал, и нарекли местните „бенита“, на онзи герой от „Кръстопътища“. От командването научили за това и пристигнала заповед с текст: „Престанете да наричате хората, които току-що освободихме, бенита“. И така – ухилен, завърши Страйк, – започнали да ги наричат „всетия“.
– „Всетия“? Какво значи това?
– „Все тия бенита“ – обясни Страйк и се разсмя гръмко.
Този път и Робин се присъедини, но най-вече заради това колко му беше смешно на Страйк. После и двамата останаха вгледани в реката за няколко секунди, пийваха от чашите си, а Страйк и пушеше. Накрая той каза: