Тази вечер Страйк си взе храна за вкъщи, за да яде сам в мансардния си апартамент. Когато изсипа сингапурските нудъли върху чинията, призна в себе си иронията, че ако Илза не се бе заела така ентусиазирано да бабува на романтичната връзка между него и Робин, сега можеше да седи в апартамента на Ник и Илза на „Октейвия Роуд“ и да се посмее с двама от най-старите си приятели, а всъщност и със самата Робин, чиято компания никога не му дотягаше въпреки многото часове, през които работеха заедно.
Мислите на Страйк се въртяха около съдружничката му, докато се хранеше, около целувката на сполучливо избраната картичка, телефонните слушалки и факта, че сега тя го наричаше Страйк в моменти на раздразнение или когато двамата се шегуваха – все ясни знаци за засилваща се близост. Колкото и стресиращи да бяха процедурите около развода, за които тя споделяше много малко подробности, колкото и тя да не търсеше съзнателно интимна връзка, все така си оставаше свободен агент.
Не за пръв път Страйк се зачуди колко точно егоистично беше да подозира, че Робин може да храни към него по-топли чувства от чисто приятелските. Той се разбираше с нея по-добре, отколкото с всяка друга жена. Взаимната им симпатия бе оцеляла след всички стресове от воденето заедно на бизнес, личните изпитания на всеки от тях преди срещата им, дори след големия им спор, който някога го бе накарал да я уволни. Тя бе забързала към болницата, когато той се бе озовал там сам с критично болния си племенник, преодолявайки – в това Страйк не се съмняваше – недоволството на бившия си съпруг, когото Страйк никога не забравяше да нарече наум „онзи гадняр“.
Също така Страйк никак не беше равнодушен към хубавата външност на Робин, спомняше си как го впечатли тя още когато за пръв път свали палтото си в офиса му. Но физическата ѝ привлекателност не бе тъй силна заплаха за душевния му покой, колкото дълбоко заровеното гузно удоволствие, че за момента бе основният мъж в живота ѝ. Сега, след като съпруга ѝ го нямаше вече и тя бе необвързана, пред него лежеше възможността за нещо повече и той сериозно се чудеше какво ли би станало, ако започнеха да капитализират подозираното от него взаимно влечение. Дали агенцията, за която и двамата бяха жертвали толкова много и която за Страйк представляваше кулминация на всичките му амбиции, би оцеляла, ако съдружниците се озовяха заедно в леглото? Но както и да преформулираше този въпрос, винаги изникваше отговор „не“, защото той бе сигурен, че по причини, произтичащи от предишна травма, а не от кой знае какви пуритански мотиви, Робин в крайна сметка търси сигурността и установеността на брак.
А той не беше подходящ материал за брак. При всичките неудобства на ситуацията, в края на работния ден копнееше за свое си уединено пространство, чисто и подредено, организирано точно както той го иска, свободно от емоционални бури, от вменяване на вина и изисквания да поднесе романтика в стил „Холмарк“, от живот, при който щастието на всички околни би било негова отговорност. Истината бе, че винаги беше носил отговорност за някоя жена: за Луси, докато растяха заедно сред мизерия и хаос; за Леда, прескачаща от любовник към любовник и която понякога му се налагаше да брани физически като тийнейджър; за Шарлот, чиято нестабилност и саморазрушителни тенденции бяха получавали много различни названия от психоаналитици и психиатри, но която той бе обичал въпреки всичко. Сега беше сам и в известен смисъл в мир със себе си. Никоя от връзките и еднократните преспивания след Шарлот не бяха докоснали съкровената му същност. Понякога се питаше дали Шарлот не го бе ограбила от способността за дълбоки чувства.
Извън всичко това и почти против волята си, той много държеше на Робин. Изпитваше познатите подтици да я направи щастлива, които го ядосваха далеч повече от навика, който бе развил, да отклонява поглед, щом тя се наведеше над бюро. Двамата бяха приятели и той се надяваше винаги да си останат приятели, а подозираше, че най-сигурната гаранция бе никога да не се виждат един друг голи.
След като изми чинията си, Страйк отвори прозореца, за да пусне студения вечерен въздух, като си напомни, че всяка жена, която бе познавал, би се оплакала заради течението. После запали цигара, отвори донесения горе лаптоп и състави писмо до Министерството на правосъдието, в което обясняваше, че е нает от Ана Фипс, изложи акредитивите си като разследващ и в армията, и извън нея, и помоли за разрешение да посети и разпита Денис Крийд в „Бродмур“.
След като приключи, се прозя, запали кой знае коя поред цигара за деня и отиде да легне на леглото си, като, както му бе навикът, първо разкопча панталона си. Взе „Демонът от Парадайс Парк“ и отвори на последната глава.