Зара слиза бързо по стълбите, изплашена, че още някой може да се опита да я прегърне. Ленарт тръгва след нея.
– Искаш ли да си поделим таксито? – пита той, все едно това не би било абсолютна анархия.
Зара не изглежда като човек, който някога е делил такси или каквото и да е друго. Но след дълго колебание промърморва:
– Добре, но ще седиш отпред. И не се возя при шофьори, които си окачат джунджурии на огледалата. Те са грешка на еволюцията.
Анна-Лена седи на стълбите. Рогер сяда с мъка до нея точно толкова близо, че почти да се докоснат. Анна-Лена изпъва пръсти току до неговите. Иска да каже извинявай. Той също. Накрая, когато си се катерил по дървото достатъчно дълго, думата се оказва по-сложна, отколкото си мислиш.
Анна-Лена поглежда към небето. Смрачило се е, декември е безмилостен. Но тя знае, че „Икеа“ още работи. Светлина някъде там в мрака.
– Можем да отидем да видим дървения плот, за който говореше – прошепва тя.
Сърцето ѝ се къса, когато Рогер поклаща глава. Той дълго мълчи. Решава нещо, после размисля, пак и пак.
– Мислех си, че можем отидем някъде другаде – промърморва накрая.
– Какво имаш предвид?
– Кино. Може би. Ако искаш.
Добре че Анна-Лена е седнала, иначе щеше да ѝ се наложи да седне.
Гледат някаква измишльотина. Защото понякога хората имат нужда и от приказки. Държат се за ръка в тъмния салон. Анна-Лена има чувството, че е у дома, а Рогер, че е достатъчен.
Естел се връща в апартамента си. По пътя се обажда на дъщеря си и ѝ казва да не се тревожи нито за заложническата драма, нито че майка ѝ живее сама в онзи голям апартамент. Защото вече не е сама. Ще трябва да откаже цигарите, тъй като младата жена, която наема стая при нея, няма да я оставя да пуши дори в гардероба.
Ако трябва да сме точни, жената всъщност наема целия апартамент от дъщерята на Естел, а Естел на свой ред наема стая от жената на същата цена: шест хиляди и петстотин. На хладилника в кухнята има смачкана рисунка на маймуна, жаба и лос. Естел я открадна от стаята за разпити, когато Джим отиде за кафе. През седмица маймунката и жабката закусват с майка си в кухнята на Естел. В продължение на няколко години ще гледат заедно новогодишната заря през прозореца. Накрая ще дойде последната нощ на Естел без Кнут и последната нощ на всички останали с Естел.
На погребението Ру предлага да напишат на надгробната плоча „Тук почива Естел. Бабката наистина можеше да пие вино!“. Тогава Юлия изритва Ру по пищяла, но не силно. Синът им ги държи за ръце, когато си тръгват. Юлия пази книгите на старата жена цял живот. Бутилките вино също. Когато стават тийнейджърки, маймунката и жабката пушат тайно в гардероба.
Някъде на небето Естел слуша музика с един мъж и говори за литература с друг. Може да си го позволи.
А, и между другото: в едно мазе, където млада майка, която стана банков обирджия, веднъж спа сама и изплашена, има кашон, пълен с одеяла. На съвсем друго място една банка няма да бъде ограбена след Нова година, защото човекът, скрил пистолета си под одеялата, претърсва цялото мазе и ругае, понеже пистолета го няма. Що за безчестен задник краде нечий пистолет?
Идиоти.
70.
Первазите на прозорците в офиса са натежали от сняг. Психоложката говори с баща си по телефона.
– Надя, моята скъпа птица – казва той на майчиния си език, защото на него птица е по-красива дума.
– И аз те обичам, татко – отвръща Надя търпеливо. Преди не говореше с нея така, но на стари години и програмистите стават поети. Надя го уверява няколкократно, че ще кара внимателно на другия ден, когато ще му отиде на гости, но той въпреки това иска да дойде да я вземе. Бащите са бащи и дъщерите са дъщери и дори психолозите не правят изключение.
Надя затваря. На вратата се чука така, сякаш някой не иска да я докосва и вместо това тропа с чадъра си. Отвън стои Зара. В ръката си държи писмо.
– Здравей? Извинявай, не мислех... имаме ли уговорен час? – пита Надя и посяга първо към календара си, после към телефона, за да види колко е часът.
– Не, аз просто... – отговаря Зара тихо.
Металният връх на чадъра потрепва издайнически. Надя го вижда.
– Влизай, влизай – кани я разтревожено.
Кожата под очите на Зара е леко набръчкана, изтощена от всичко, което тя е сдържала през годините, достигайки точка на пречупване. Зара се заглежда в картината с жената на моста в продължение на няколко минути, преди да попита Надя: