– Поне не сега! – отбелязва Зара след малко. Психоложката избухва в смях.
– Знаеш ли какво, Зара? Можеш да си изкарваш хляба, като пишеш късмети за бисквити.
– Единственото послание, от което се нуждаят хората, които ядат бисквити, е „това е причината да си дебел“ – отговаря Зара.
Тя също се засмива, но трептенето на носа ѝ я издава. Погледът ѝ първо побягва през прозореца, после се промъква към ръцете на Надя, след това към врата ѝ, към брадичката, стига почти до очите, но само почти. Последвалата тишина е най-дългата, която е наставала помежду им. Зара стисва клепачи и устни, а кожата под очите ѝ най-накрая се отпуска. Ужасът се кондензира в деликатни капки, които падат надолу към ръба на бюрото.
Зара оставя плика да се изплъзне бавно от ръката ѝ. Психоложката го взима колебливо. Зара иска да прошепне, че е дошла заради писмото още първия път. Тогава се навършваха точно десет години, откакто мъжът скочи. Има нужда някой да прочете на глас какво ѝ е написал той, а после, когато гърдите ѝ пламнат, да ѝ попречи да скочи.
Иска да прошепне всичко това, за моста и за Надя и за момчето, което се затича и я спаси. За това как всеки ден след тази случка Зара размишлява за разликата между хората. Но промълвява единствено:
– Надя... ти, аз...
Надя иска да прегърне възрастната жена от другата страна на бюрото, но не смее. Вместо това, докато Зара още не е отворила очи, психоложката отваря внимателно пощенския плик и вади десетгодишна бележка, писана на ръка. Състои се само от четири думи.
71.
Мостът е покрит с лед, който проблясва под последните храбри звезди, докато зората се надига над хоризонта. Целият град диша дълбоко, все още спящ, оплетен в пухени завивки и сънища за малки крачета, без които сърцата ни не биха могли да бият.
Зара стои до парапета. Навежда се напред, наднича над ръба. За един самотен миг всъщност почти изглежда, че е напът да скочи. Но ако някой я беше видял, ако я познаваше, ако знаеше за станалото през последните дни... тогава би бил напълно сигурен, че няма да го направи. Никой не преминава през всичко това само за да завърши историята по този начин. Тя не е от хората, които скачат.
И после? После пуска.
Полетът е по-дълъг, отколкото би предположил човек дори ако допреди малко е стоял на ръба. Минава време до сблъсъка. Чува се леко прошумоляване, вятърът подема листа хартия и буквите и те се понасят над водата. Пръстите, стискали плика хиляди пъти, откакто Зара за пръв път го вдигна от пода в антрето, най-накрая се отказват от борбата и оставят писмото да полети към вечността.
Мъжът, който ѝ го изпрати преди десет години, бе написал всичко, което смяташе, че тя трябва да знае. Това беше последното му послание към когото и да е. Само четири думи, нямаше повече. Четирите най-големи малки думи, които който и да е човек би могъл да каже на друг човек:
„Ти не си виновна.“
Когато писмото стига до водата, Зара вече се е отдалечила. В края на моста я чака кола. Вътре седи Ленарт. Погледите им се срещат, когато Зара отваря вратата. Той я оставя да слуша музиката си колкото силно си иска. Тя пък смята да направи всичко по силите си той да ѝ доскучае.
72.
Казват, че личността на един човек представлява сборът от преживяванията му. Но това не е вярно, не съвсем, защото, ако ни определяше единствено миналото ни, нямаше да можем да живеем със себе си. Трябва да си втълпяваме, че сме нещо повече от грешките, които сме направили вчера. Че също така сме всички свои бъдещи избори, всички свои бъдещи дни.
Момичето все си мислеше, че най-странното е как не може да се ядоса на майка си. Това чувство бе обвито с плътно стъкло, което не можеше да счупи. След погребението разтреби и извади празните бутилки джин от скривалищата, за които отдавна знаеше, но сърце не ѝ даваше да каже на майка си. Това може би е последното спасително въже, за което се държат алкохолизираните родители: заблудата, че децата им не знаят. Че не виждат. Все едно хаосът може да се прикрие. Той обаче дори не може да се погребе, мислеше си дъщерята, наследствен е.
Веднъж майка ѝ прошепна завалено в ухото ѝ: „Ние сме просто сборът от преживяванията ни. Всичко друго са глупости. Така че не се тревожи, миличка, няма да ти разбият сърцето, защото си дете на разведени родители. Няма да станеш романтичка, защото децата на разведените родители не вярват във вечната любов“.
После тя заспа на дивана, облегнала глава на рамото на дъщеря си. Дъщерята я сложи да легне и избърса разлетия по пода джин. „Грешиш, мамо“, прошепна в мрака и беше права. Никой не обира банка заради децата си, ако не е романтик.