Известно време карат мълчаливо през града си, преди бащата да каже, без да поглежда сина си:
– Знам, че са ти предложили работа в Стокхолм. Джак се обръща изненадано.
– Откъде, по дяволите?
– Не съм глупав, не. Поне невинаги. Понякога просто изглеждам глупав.
Джак се усмихва засрамено.
– Знам, баща ми.
– Трябва да приемеш. Работата.
Джак примигва, завива, не бърза да отговори.
– Да приема работа в Стокхолм? Знаеш ли колко е скъп животът там?
Бащата почуква тъжно с брачната си халка по пластмасовия панел над жабката.
– Не стой тук заради мен, момче.
– Не го правя – лъже Джак.
Защото знае, че ако майка му беше там, щеше да каже, че знаеш ли какво, момчето ми? Има и по-лоши причини да стоиш някъде.
– Смяната ни свърши – отбелязва Джим.
– Искаш ли кафе? – пита Джак.
– Сега? Много е късно – ахва бащата.
– Ще спрем за кафе – настоява Джак.
– Защо?
– Мислех да вземем колата ми от управлението и да направим едно кръгче.
– Докъде?
Джак отговаря така, сякаш е съвсем естествено:
– До сестра ми.
Погледът на Джим се отделя от сина му и се плъзва по пътя.
– А? Сега?
– Да.
– Защо... точно сега?
– Тя скоро има рожден ден. Ти скоро имаш рожден ден. До Коледа остават само единайсет месеца. Какво значение има, по дяволите? Просто си мислех, че може би ще иска да се прибере с нас.
Джим се взира, мижейки, през прозореца и следва пътната маркировка, за да може да овладее гласа си.
– Ще ни отнеме поне едно денонощие. Джак върти очи.
– За бога, баща ми. Нали ти казах, че ще спрем за кафе! И го правят. Карат цяла нощ и после почти цял ден. Чукат на вратата ѝ. Тя може би се прибира с тях, може би не.
Може би е готова да тръгне по по-добър път, може би вече знае разликата между това да летиш, и това да падаш, може би не. Тези неща са също толкова неконтролируеми като любовта. Може би е вярно онова, че до определена възраст децата те обичат безусловно и безразсъдно по една-единствена причина: ти си техен. Родителите, братята и сестрите ти могат да те обичат до края на живота ти по абсолютно същата причина.
Истината? Няма истина. Всичко, което сме узнали за границите на Вселената, е, че тя няма такива. Единственото, което знаем за Бог, е, че не знаем нищо. Така че единственото, което една майка свещеник искаше от семейството си, беше нещо просто: да даваме най-доброто от себе си. Да засадим ябълково дърво днес дори ако знаем, че утре светът ще свърши.
Да спасяваме тези, които можем.
74.
Идва пролет. Накрая тя винаги ни намира. Вятърът издухва зимата, дърветата зашумоляват, птиците вдигат врява, природата изведнъж се развиква оглушително там, където снегът с месеци е поглъщал всяко ехо.
Джак излиза от един асансьор и гледа объркано, търсещо. В ръка държи писмо. Една сутрин то се приземи върху килима в антрето му, без марка. Вътре имаше бележка, на която бе изписан адресът, където се намира сега, както и етаж и номер на кабинет. В плика имаше също така снимка на моста и втори плик, запечатан. На него пишеше друго име.
Зара видя Джак в полицейското управление и го разпозна въпреки изминалото време. Защото оттогава тя изживяваше същия момент отново и отново и разбра, че и с него беше така.
Джак намира кабинета и чука на вратата. Минали са около десет години, откакто един мъж скочи, и горе-долу толкова, откакто една жена не го направи. Тя отваря вратата и не разбира кой е той, но когато я вижда, в сърцето на Джак избухват конфети, защото не я е забравил. Не я е виждал, откакто бе застанала на парапета на моста, но все още би могъл да я разпознае дори на тъмно.
– Да... аз... – заеква Джак.
– Здравей? Търсиш ли някого? – пита Надя дружелюбно, но неразбиращо.
Той трябва да се подпре на рамката на вратата, за да не залитне. За миг върховете на пръстите ѝ докосват неговите. Още не знаят колко много могат да си влияят. Той ѝ подава големия плик, името му е изписано грозновато отпред, вътре са снимката на моста и адресът на кабинета ѝ. Отдолу е по-малкият плик с надпис „За Надя“. Вътре има малък лист, на който Зара със значително по-прилежен почерк е изписала осем прости думи.
„Ти се спаси сама, той просто беше там.“
Надя губи равновесие само за момент и пръстите ѝ улавят ръката на Джак. Погледите им танцуват около очите на другия. Тя стиска здраво, здраво, здраво бележката с осемте думи, но едва успява да формулира своите: