Двамата мълчат дълго. Блещят се ту един към друг, ту към клавиатурите си. Накрая Джим казва:
– Извинявай. Ще го изчистя. Просто... разбирам, че това те влудява. Искам просто да знаеш, че... и аз се чувствам така.
И двамата са огледали всеки сантиметър от чертежа на апартамента. Там няма тайни помещения, няма къде да се скрие човек. Джак поглежда първо баща си, после парчетата от чашата кафе зад гърба си и се съгласява тихо:
– Трябва да са му помогнали. Пропускаме нещо. Джим се взира в записките от разпитите.
– Единственото, което можем да направим, е дадем всичко от себе си, момче.
По-лесно е да говориш за работа, когато не намираш думи за другите неща в живота, но казаното за работата се отнася и за останалото, разбира се. Джак си мисли за моста още от началото на заложническата драма. Най-хубавите му сънища са как мъжът не скача, как Джак го спасява. Джим мисли за същия мост. Най-лошите му сънища са как Джак скача вместо мъжа.
– Или един от свидетелите лъже, или пък всички лъжат.
Някой знае къде се крие извършителят – повтаря Джак механично, по-скоро на самия себе си.
Джим наднича към показалците му, които барабанят по бюрото също като тези на майка му след дълга нощ в болницата или в затвора. Минало е твърде дълго време, за да може бащата да пита сина как се чувства, и твърде дълго време, за да може синът да обясни. Твърде дълго е и разстоянието помежду им и може би винаги ще бъде така.
Но когато Джим става тежко от стола, съпроводен от симфонията от пъшкания, характерна за мъжете на неговата възраст, и отива да избърше стената и да събере парчетата от чашата, Джак също се изправя и отива в кухнята. Връща се обратно с две чаши. Не защото самият той пие кафе, а защото разбира, че за баща му понякога е от значение да не пие сам.
– Не трябваше да се бъркам в разпита ти, момче – казва Джим тихо.
– Няма проблем, баща ми – отговаря Джак.
Никой от тях не мисли това, което казва. Лъжем хората, които обичаме. Двамата отново се навеждат над клавиатурите си, преписват на чисто всички разпити и след това ги прочитат още веднъж, търсейки следи.
Прави са и двамата. Свидетелите не казват истината. Или поне не цялата. И поне не всички.
15.
Разпит на свидетел
Дата: 30 декември
Име на свидетеля: Лондон
Джак: По-удобно ще ти е, ако седнеш на стола, вместо на пода.
Лондон: Да нямаш перде на очите? Нали виждаш, че кабелът на зарядното не стига до стола?
Джак: Разбира се, изключено е просто да преместиш стола.
Лондон: А?
Джак: Не, нищо.
Лондон: Тук имате ужасно покритие. Пълна трагедия.
Джак: Налага се да те помоля да изключиш телефона, за да мога да задам въпросите си.
Лондон: Ами че аз не те спирам, питай смело. Наистина ли си ченге, между другото? Изглеждаш твърде млад за ченге.
Джак: Казваш се Лондон, това вярно ли е?
Лондон: „Това вярно ли е.“ Ти по тоя начин ли говориш? Звучиш, все едно играеш ролеви игри с някой, който се възбужда от одитори.
Джак: Бих оценил, ако се опиташ да подходиш сериозно. Казваш се Л-о-н-д-о-н?
Лондон: Ами дааа!
Джак: Трябва да кажа, че името е необичайно. Или може би не необичайно, но интересно. Откъде идва?
Лондон: От Англия.
Джак: Да, да, това ми е ясно. Имах предвид по-скоро дали има конкретна причина да се казваш така.
Лондон: Да, родителите ми така са ме кръстили. Ти да не си напушен?
Джак: Знаеш ли какво? Да забравим за това и да продължим нататък.
Лондон: Намери за какво да се разсърдиш.
Джак: Не се сърдя.
Лондон: Не, изобщо не звучиш сърдито.
Джак: Да се съсредоточим върху въпросите. Работиш в банката, това вярно ли е? Била си на гишето, когато е влязъл извършителят?
Лондон: Извършителят?
Джак: Имам предвид обирджията.
Лондон: Да, „вярно“ е.
Джак: Няма нужда да правиш така с пръстите.
Лондон: Това са кавички, сещаш се, препънителни знаци. Виждам те, че си водиш записки, и когато използвам кавички, искам да го напишеш, за да си личи, че това е ирония, иначе хората, които четат бележките ти, ще решат, че съм пълен идиот.