Към този момент обирджията вече имаше усещането, че е в твърде напреднала възраст, тъй като момичето в другия край на разговора създаваше впечатлението, че е на четиринайсет. Това, разбира се, не беше така, но обирджията беше на трийсет и девет, а тогава разликата между четиринайсет и двайсет изведнъж започва да изглежда незначителна. И тъкмо това кара човек да се чувства стар.
– ЕХО? Можеш ли да ГОВОРИШ? – викна Лондон нетърпеливо.
Разбира се, впоследствие може би изглежда донякъде необмислено да крещиш на маскиран обирджия с пистолет, но ако човек познава Лондон, ще разбере, че тя не го направи, защото е тъпа. Направи го просто защото е задник. Това беше причината да няма истински приятели дори в социалните мрежи. Вместо това отделяше голяма част от времето си да се измъчва, задето и този ден животът на известните хора, които не харесва, не е бил съсипан. Точно преди да се появи обирджията, Лондон бе заета трескаво да рефрешва браузъра си, за да разбере дали двама известни актьори ще се разделят, или не. Искрено се надяваше да го направят, защото понякога е по-лесно да живееш със собствените си тревоги, ако знаеш поне, че и никой друг не е щастлив.
Но обирджията не отговори. Честно казано, чувстваше се доста глупаво и започваше да съжалява за цялата работа. Да обере банка, очевидно си беше смайващо лоша идея още от самото начало. Обирджията трябваше да обясни това на Лондон, да помоли за извинение и да си тръгне. Тогава може би всичко, което стана впоследствие, нямаше изобщо да се случи. Обирджията обаче така и не получи този шанс, защото Лондон просто заяви:
– Ще се обадя на ченгетата!
Обирджията се паникьоса и побягна навън.
17.
Джак: Можеш ли да ми кажеш нещо по-конкретно за извършителя?
Лондон: Имаш предвид обирджията?
Джак: Да.
Лондон: Ами защо не каза така?
Джак: Можеш ли да ми кажеш нещо по-конкретно за обирджията?
Лондон: Като например?
Джак: Спомняш ли си как изглеждаше той?
Лондон: Боже, ама че повърхностен въпрос! Имаш ужасно бинарна представа за половете.
Джак: Извини ме. Можеш ли да ми кажеш нещо за „човека“.
Лондон: Не е нужно да правиш кавички.
Джак: Определено смятам, че е нужно. Можеш ли да опишеш как изглеждаше ОБИРДЖИЯТА? Нисък обирджия ли беше, или висок?
Лондон: Не определям хората според ръста им. Това е дискриминация. Аз например съм ниска и знам, че това комплексира много от високите хора.
Джак: Моля?
Лондон: Високите хора също имат чувства.
Джак: Окей. Аха. В такъв случай отново ще помоля за извинение. Нека се изразя по друг начин: Обирджията изглеждаше ли като да има комплекси?
Лондон: Защо си разтриваш веждите по тоя начин? Крийпи е.
Джак: Моля за извинение. Какво беше първото ти впечатление от обирджията?
Лондон: Окей. Първото ми „впечатление“ беше, че „обирджията“ изглеждаше като пълен идиот.
Джак: Това да го тълкувам, че е съвсем в реда на нещата човек да има бинарна представа за интелигентността?
Лондон: А?
Джак: Нищо. На какво се основава определението „идиот“?
Лондон: Ами връчи ми бележка, на която пишеше
„Дай ми шест хиляди и петстотин“. Кой, по дяволите, обира БАНКА заради шест хиляди и петстотин крони? Ако обираш банка, поискай десет милиона. Ако искаш точно шест хиляди и петстотин, явно имаш някаква адски конкретна причина. Нали?
Джак: Признавам, че не се бях замислил за това.
Лондон: Трябва да мислиш повече, за това замислял ли си се?
Джак: Ще направя каквото мога. Мога ли да те помоля да погледнеш този лист и да ми кажеш какво мислиш?
Лондон: Това тук? Прилича на детска рисунка. Какво изобщо представлява?
Джак: Мисля, че това са маймуна, жаба и кон.
Лондон: Кон, ама друг път. Това е лос!
Джак: Така ли мислиш? Колегите ми предполагат, че е или кон, или жираф.
Лондон: Чакай. Получих известие.
Джак: Не, трябва да се съсредоточиш, Лондон. Мислиш, че е лос, така ли? Ало? Остави телефона и отговори на въпроса!
Лондон: Йес!
Джак: Моля?
Лондон: Най-накрая! НАЙ-НАКРАЯ!
Джак: Не разбирам.
Лондон: Разделят се!
18.
Истината? Истината е, че обирджията беше зрял човек. Няма по-показателно за личността на един обирджия описание от това. Ужасното на това да пораснем и да станем зрели хора, е прозрението, че на абсолютно никого не му пука за нас. Налага ни се да разберем как работи светът и да се справяме с всичко сами. Да работим, да плащаме сметки, да използваме конец за зъби, да тръгваме навреме за срещи, да чакаме на опашка и да попълваме формуляри, да опъваме кабели и да сглобяваме мебели, да сменяме гумите на колата, да зареждаме телефона си, да изключваме кафеварката и да не забравяме да запишем децата на плуване. Отваряме очи сутринта, а животът само чака да ни зарине с нова лавина от „Помни!“ и „Не забравяй!“. Не можем да мислим, не можем да дишаме, просто се събуждаме и започваме да си проправяме път през купчината, защото утре ще има нова. Понякога се оглеждаме, на работното си място или на родителска среща, или на улицата, и с ужас осъзнаваме, че всички останали сякаш знаят точно какво правят. Явно само ние се преструваме. Другите следят, смогват и имат сили за всичко. Децата на другите могат да плуват.