Разбира се, истината е, че ако хората действително бяха толкова щастливи, колкото изглеждат по интернет, то в интернет нямаше да има толкова много проклето съдържание, защото никой човек, който има страхотен ден, не прекарва половината от него в това да се снима. Всеки може да подхранва мита за себе си, ако разполага с достатъчно тор. Така че ако тревата изглежда по-зелена от другата страна на оградата, това вероятно се дължи на факта, че в градината на съседа е пълно с лайна. Но това няма значение, защото вече сме се научили да настояваме всеки ден да бъде специален. Всеки ден.
Изведнъж се оказва, че живеем едни до други, а не заедно. Един от нас може да живее удивително дълго с вярата, че бракът ни е добър. Или поне не по-лош от останалите. Поне приемлив. Но в един момент става ясно, че другият е искал повече, че не е достатъчно само да се справяме с деня. Работим и се прибираме вкъщи, работим и се прибираме вкъщи, работим и се прибираме вкъщи, опитваме се да угодим на всички и на двете места. А после разбираме, че през това време партньорът ни и шефът ни са си угаждали взаимно.
„Да се обичаме, докато смъртта ни раздели“, не казахме ли така? Не си ли го обещахме? Или съм запомнил грешно?
„Или поне докато на един от нас му омръзне.“ Може би сме си казали това?
Сега маймунката, жабката, единият родител и шефът живеят в апартамента, докато родителят обирджия не живее никъде. Апартаментът беше на името на другия родител, а родителят обирджия не искаше да прави сцени. Да създава хаос. Но не е твърде лесно да се намери жилище в тази част на града или където и да е, когато нямаш работа или спестявания. Когато имаш брак и деца и живот, не се редиш на опашката за апартаменти, защото не си представяш, че можеш да загубиш всичко за един следобед. Най-ужасното на разводите не е, че карат хората да се чувстват, сякаш времето, което са вложили в брака, е пропиляно, ами това, че ги лишава от всичките им планове за бъдещето.
Разбира се, от банката казаха, че за закупуване на жилище и дума не може да става, тъй като кой би дал заем на човек, който няма пари? Заеми се дават само на хора, които всъщност не се нуждаят от заем. Но тогава къде да живееш?
„Под наем“, казаха от банката. Но за да наемеш апартамент в града, при положение че нямаш работа, трябва да оставиш депозит в размер на няколко наема. А когато се изнесеш, ти изплащат депозита обратно, така че не е много ясно каква е ползата от цялата работа.
После пристигна писмо от адвокат. В него пишеше, че другият родител на маймунката и жабката е решил да подаде молба за самостоятелно попечителство над децата, защото „настоящата ситуация, в която един от попечителите им няма жилище и приходи, не е устойчива, все пак трябва да мислим за децата“. Сякаш родителите без жилище и приходи мислят за нещо друго, освен за децата си.
Другият родител прати на родителя обирджия писмо, в което пишеше: „Трябва да си вземеш нещата“. Това, разбира се, означава да вземеш нещата, които другият родител и бившият ти шеф – след като са си присвоили всичко хубаво – са решили, че са за боклука и не им трябват. Нещата са в мазето, така че как да постъпиш? Може би да отидеш там късно вечерта, за да не засечеш някой съсед и да се срамуваш? Същевременно с това осъзнаваш, че нямаш къде да ги занесеш. Нямаш дори къде да спиш, а навън започва да става студено, затова оставаш в мазето.
В друго мазе, което някой съсед е забравил да заключи, намираш кашон, пълен с одеяла. Вземаш ги назаем, за да не измръзнеш. Под одеялата по някаква причина има пистолет играчка и ти заспиваш с пистолета в ръка, защото си мислиш, че ако през нощта се появи някой откачен крадец, ще можеш да го изплашиш с него. После плачеш, защото осъзнаваш, че самият ти си откаченият крадец.
На следващата сутрин връщаш одеялата, но задържаш пистолета играчка, защото не знаеш къде ще спиш довечера, и може и да ти потрябва. Това продължава една седмица.
Може би не знаеш какво точно е чувството, но сигурно и на теб ти се е случвало да се погледнеш в огледалото и да си помислиш: „Не така трябваше да се развие животът“. Това може да изплаши човек до смърт. Така че една сутрин може би правиш нещо отчаяно. Е, не ти, разбира се, ти сигурно би постъпил по съвсем различен начин. Като да се запознаеш със закона и правата си, да наемеш адвокат и да отидеш в съда. А може би не. Може би не би искал да правиш сцени пред дъщерите си и да бъдеш родител, който създава хаос. Може би щеше да си помислиш: „Само да ми се удаде шанс, ще намеря начин да разреша ситуацията, без да ги натъжавам“.