И когато съвсем близо до дома на маймунката и жабката, току до моста, се появява малък апартамент, който можеш да наемеш на черно от трета или четвърта ръка за шест хиляди и петстотин на месец, си казваш: „Ако разполагам с един месец, може би ще си намеря работа, тогава няма да могат да ми отнемат децата, само да имам къде да живея“. И изпразваш банковата си сметка, продаваш всичко, което притежаваш, събираш за един наем и трийсет нощи поред лежиш буден и се чудиш как да събереш за още един. Но не успяваш.
В такъв случай трябва да се обърнеш към властите, да. Но може би стоиш пред вратата и си мислиш за майка си и какъв беше въздухът вътре, когато седеше на дървена пейка с номерче в ръка, спомняш си какви лъжи може да изрече едно дете заради родителите си. И не успяваш да събереш сили да прекрачиш прага. Най-идиотската заблуда на хората, които имат всичко, относно хората, които нямат нищо, е, че нямащите не молят за помощ от гордост. Това рядко е така.
Зависимите могат да лъжат, но не толкова добре, колкото децата си. Дъщерите и синовете са тези, които се научават да измислят оправдания, никога твърде гръмки или неправдоподобни, ами достатъчно битови, така че никой да не провери дали са верни. Детето на зависим няма да каже, че кучето му е изяло домашното, а просто че си е забравило раницата вкъщи. Мама не е пропуснала родителската среща, защото са я отвлекли нинджи, а защото е трябвало да работи извънредно. Детето не помни каква точно е длъжността ѝ. Тя е по заместване. Прави каквото може, за да ги осигурява, когато татко го няма. Детето се научава как да разказва това по такъв начин, че да не му задават последващи въпроси. Научава се, че лелките от социалните власти могат да му отнемат мама, ако разберат, че е запалила предишния им апартамент, като е заспала с цигара в ръката, или че е откраднала коледна шунка от магазина за хранителни стоки. Затова лъже, когато идва охраната. Взима шунката и признава: „Аз я откраднах“. Никой не вика полиция заради дете, не и по Коледа. Така че то се прибира у дома гладно, но не и само.
Ако ти беше такова дете, а после такъв възрастен и на свой ред се сдобиеше с деца, никога не би искал да ги подложиш на нещо такова. Обещаваш си, че в никакъв случай няма да им се налага да стават толкова добри лъжци. Затова не отиваш при властите, защото се страхуваш, че ще ти отнемат момичетата. Приемаш развода и не се бориш нито за работата си, нито за апартамента, защото не искаш момичетата да имат родители, които са във война. Опитваш да се справиш с всичко сам и накрая изваждаш късмет: противно на всички очаквания си намираш работа. Със заплатата не може да се живее, но може да се оцелее, поне за кратко. Това е всичко, от което се нуждаеш – възможност. Но ти казват, че „задържат“ първата ти заплата, което означава, че ще я получиш чак когато си работил там два месеца, сякаш не знаят, че именно първият месец е месецът, когато човек най-много се нуждае от пари.
Отиваш в банката и ги умоляваш за заем, за да можеш да работиш, без да ти плащат, но от банката казват, че няма как да стане, защото не си на постоянен договор. Могат да те изритат, когато си поискат. Тогава банката как ще си получи парите? Та ти нямаш такива! Опитваш се да обясниш, че ако имаше пари, нямаше да ти се налага да теглиш заем, но от банката изобщо не схващат тази логика.
Така че какво правиш? Бориш се. Надяваш се да е достатъчно. После получаваш ново заплашително писмо от онзи адвокат. Не знаеш какво да правиш, към кого да се обърнеш, не искаш да правиш сцени. Сутрин тичаш, за да хванеш автобуса, и си мислиш, че дъщерите ти не забелязват как се чувстваш, но те го правят. Виждаш в очите им, че искат да продават коледни вестници и да ти дадат всички пари. След като ги завеждаш до училище, свиваш в една уличка, сядаш на тротоара и плачеш, защото не спираш да си мислиш: „Не трябваше да ме обичат толкова“.
Цял живот си си обещавал, че ще се справиш с всичко. Че няма да създаваш хаос. Няма да ти се налага да молиш за помощ. Но идват празници и изстрадваш Бъдни вечер в самотно отчаяние, защото момичетата ще са с теб на Нова година. На трийсети декември слагаш поредното писмо от адвоката, който иска да ти ги отнеме, в джоба на якето си заедно с писмото от хазаина, в което пише, че ако не си платиш наема днес, ще те изхвърлят. Точно в този момент не е нужно много, за да се пречупиш. Една-единствена много лоша идея стига. Поглеждаш пистолета играчка, който прилича на истински. Правиш дупки в черна шапка и я слагаш на лицето си, отиваш в банката, която не е пожелала да ти даде пари, защото нямаш пари, и си мислиш как просто ще поискаш шест хиляди и петстотин за наема и веднага щом получиш заплата, ще ги върнеш. „Как точно?“, вероятно би попитал някой по-организиран човек, но... ами... може би не си помислил за това? Може би си си представял, че ще се върнеш в банката, със същата маска и същия пистолет, и ще ги принудиш да вземат парите? Защото имаш нужда само от един месец. Имаш нужда от една-единствена възможност, за да подредиш всичко.