Зара: Означава каквото означава.
Джим: Имам предвид дали си възнамерявала да КУПИШ апартамента?
Зара: Ти полицай ли си, или брокер?
Джим: Просто имах предвид, че човек би си помислил, че изглеждаш твърде заможна, за да проявяваш интерес към този апартамент.
Зара: Аха, „човек“ би си помислил, така ли?
Джим: Да или не, исках да кажа, че аз и колегите ми бихме си го помислили. Или поне един колега. Имам предвид сина ми. Въз основа на свидетелските показания. Изглеждаш заможна, това имам предвид. А на пръв поглед апартаментът не прилича на място, което човек като теб би искал да купи.
Зара: Миличък, проблемът със средната класа е, че си мислите, че човек може да бъде твърде богат, за да купи нещо. Не може. Може да бъде единствено твърде беден.
Джим: Аха. Аха. Ами да продължим нататък. Между другото, правилно ли съм записал името ти тук?
Зара: Не.
Джим: Не?
Зара: Но има много логично обяснение защо си сметнал, че се пише така.
Джим: Нима?
Зара: Дължи се на това, че си идиот.
Джим: Моля за извинение. Как се пише?
Зара: И-д-и-о-т.
Джим: Имах предвид името.
Зара: Ако я караме така, ще трябва да останем тук цяла нощ, а някои от нас имат работа с реални социални функции, миличък, така че нека обобщя какво стана: идиот с пистолет държа за заложници мен и група не толкова състоятелни клетници в продължение на половин ден. Ти и колегите ти обградихте сградата и всичко се излъчваше по телевизията, но въпреки това успяхте да изпуснете обирджията. А сега можехте да сте навън и да го търсите, но вместо това ти седиш тук и се потиш, защото през живота си не си виждал фамилия с повече от три съгласни. Началниците ти не биха могли да пилеят данъците ми с по-стремително темпо, ако ще да им връчех кибрит.
Джим: Разбирам, че си изтормозена.
Зара: Браво на теб.
Джим: Просто искам да кажа, че си в шок. Все пак никой не очаква да го заплашат с пистолет, докато е на оглед. Вярно, във вестниците пише, че жилищният пазар в момента е суров, но да те вземат за заложник, може би е малко прекалено? Така де, един ден казват, че пазарът е благоприятен за купуващите, на другия ден – за продаващите, но в крайна сметка е благоприятен единствено за проклетите банки, а? Нали?
Зара: Това шега ли трябва да представлява?
Джим: Не, представлява неангажиращ разговор. Казвам само, че при сегашното състояние на обществото, ако обирджията беше успял да обере банката и не ви беше взел за заложници, по петите му щеше да има значително помалко полицаи, отколкото сега. Понеже всички мразят банките. Както се казва: „Понякога е трудно да се каже кои са истинските мошеници – обирджиите на банки или директорите им“.
Зара: Казва ли се така?
Джим: Да. Сигурно? Не го ли казват? Казвам само, че вчера четох във вестника колко печелят банковите директори. Живеят във вили за по петдесет милиона, с размерите на замъци, докато обикновените хора едва успяват да си изплащат кредитите.
Зара: Може ли да ти задам един въпрос?
Джим: Естествено.
Зара: Защо ти и себеподобните ти вечно смятате, че успешните хора трябва да бъдат наказвани за успеха си?
Джим: А?
Зара: Да не би в полицейската академия да се разиграва някаква сложна конспирация и да ви втълпяват, че полицаите трябва да изкарват същите пари като банковите директори, или чисто и просто имате затруднения и с най-елементарната математика?
Джим: Да. Тоест не. Така де.
Зара: Или смятате, че светът ви дължи нещо?
Джим: Сега осъзнавам, че не те питах какво работиш.
Зара: Банков директор.
25.
Истината е, че Зара, която вероятно е на петдесет и няколко, но никой не смее да попита колко точно, изобщо не проявяваше интерес към закупуването на апартамента. Не защото не можеше да си го позволи, естествено. Сигурно би могла да го купи с дребните пари между възглавниците на дивана в дома си. (Е, Зара смята, че монетите са гадни, малки източници на зараза, минали през ръцете на кой знае колко представители на средната класа, и по-скоро би изгорила възглавниците, отколкото да се рови между тях, но да го кажем така: определено би могла да купи апартамента с една от възглавниците на дивана си.)
Отиде на огледа, нагиздена със сбърчен нос и диамантени обеци, достатъчно големи, че да може да убие средно по размери дете с тях, ако се наложи. Но – ако човек я наблюдаваше внимателно – дори това не можеше да скрие бясно пулсиращата в нея мъка.