Свести се в болницата. Всичко се бе случило толкова бързо, че тя успя единствено да види с периферното си зрение как момчето тича към нея. Когато сестрите я питаха какво е станало, тя самата не беше много сигурна. Но темето ѝ кървеше и затова каза, че се е качила на парапета, за да снима залеза, обаче изгубила равновесие и паднала. Направи го инстинктивно, беше свикнала да казва каквото искат да чуят другите, за да не ги тревожи. Сестрите въпреки това я погледнаха притеснено и с подозрение, но тя беше добър лъжец. Беше се упражнявала цял живот. Накрая те казаха укорително: „Да се качиш на парапета, що за глупост, извадила си късмет, че не си паднала на другата страна!“. Тя кимна с пресъхнали устни и подгизнали роговици. Късмет.
След като излезе от болницата, можеше да се върне обратно на моста, но не го направи. Не можеше да обясни защо дори пред самата себе си, понеже нямаше как да знае със сигурност какво би направила, ако момчето не я беше дръпнало. Дали щеше да направи крачка напред, или назад? Оттогава непрестанно се мъчеше да проумее разликата между себе си и мъжа, който беше скочил. Това я накара да пожелае професия, кариера, живот. Стана психолог. Хората, които идваха при нея, толкова ги болеше, че се чувстваха, все едно с единия крак са прекрачили парапета на моста. Тя седеше насреща им и очите ѝ казваха: „Била съм там, знам по-добър път до долу“.
Разбира се, понякога още си мисли за това, което я бе накарало да поиска да скочи. За всичко, което ѝ се струваше, че липсва, когато гледа отражението си. За самотата около масата за вечеря. Но намери начин да се справи, намери тунели, които водят навън, и пътища, по които да слезе долу. Някои хора приемат, че никога няма да се освободят от тревогата си, и вместо това се научават да я носят със себе си. Надя се опита да живее така. Мислеше си, че затова трябва да се държим мило с другите хора, дори с идиотите – защото никога не знаем колко тежък товар носят. Навреме осъзна, че почти всички си задават едни и същи въпроси. Добре ли се справям? Някой гордее ли се с мен? Полезен ли съм на обществото? Добър ли съм в работата си? Щедър и грижовен ли съм? Окей ли съм в леглото? Някой иска ли да бъдем приятели? Добър родител ли съм? Добър човек ли съм?
Дълбоко в себе си хората искат да са добри. Мили. Разбира се, проблемът е, че невинаги е лесно да се държиш мило с идиотите, защото са идиоти. Надя, също като всички нас, цял живот се мъчи да се пребори с това.
Никога повече не видя момчето от моста. Понякога съвсем сериозно си мисли, че си го е въобразила. Като някакъв ангел може би. Джак също не видя Надя повече. И никога не се върна на моста. Но това бе денят, в който наистина реши да стане полицай. Осъзна, че може да допринесе с нещо.
Десет години по-късно, след като е завършила образованието си, Надя ще се върне в града. Ще има пациент на име Зара. Зара ще отиде на оглед на апартамент и ще бъде взета за заложник. Джак и баща му ще разпитат всички свидетели. Апартаментът, в който се разиграва драмата, има балкон, от който се вижда мостът. Затова Зара е там. Преди десет години получи писмо от мъж, който се беше самоубил. Името му беше изписано прилежно на плика. Тя си спомняше срещата им и макар че вестниците не разгласиха самоличността на човека, когото полицията бе намерила във водата, градът беше достатъчно малък и тя вече знаеше за станалото.
Все още носи писмото в чантата си, всеки ден. Отиде долу до моста само веднъж, една седмица след самоубийството на мъжа. Тогава видя едно момиче да се качва на същия парапет и едно момче да я спасява. Зара не помръдна, просто стоеше скрита в мрака и трепереше. Още беше там, когато линейката дойде и откара момичето. Момчето изчезна. Зара отиде на моста и там намери портмонето на момичето. Вътре беше и личната ѝ карта. Казваше се Надя.
Следващите десет години Зара следеше живота, образованието и началото на кариерата ѝ тайно, от разстояние, защото не смееше да я доближи. През тези десет години гледаше и моста, също от разстояние, от балконите на апартаменти, в които ходеше на огледи. По същата причина. Страхува се, че ако отиде дотам, може би още някой човек ще реши да се качи на парапета. И че ако потърси Надя и чуе истината за себе си, може би самата тя ще е тази, която ще скочи. Защото Зара е достатъчно човечна, за да иска да разбере каква е разликата между мъжа и Надя, въпреки че е наясно, че може би е най-добре да не знае. Да не разбира, че вината е нейна. Че тя е злото. Уж всички хора биха искали да узнаят истината за себе си, но всъщност никой не иска.Така че Зара все още не е отворила писмото.