– Ами гардеробът?
– Твърде е малък – отговаря Джак рязко.
– Само на чертежа. Според Естел всъщност е цял walkin closet…
– А?
– Тя така каза. Не съм ли го отбелязал в записките от разпита?
– Защо не си ми казал? – възкликва Джак, вече запътил се натам.
– Не знаех, че е важно – защитава се Джим.
Джак мушка глава в гардероба, за да потърси ключа за лампата, и удря челото си в една закачалка точно на мястото, където има цицина. Така го заболява, че удря закачалката с юмрук. В резултат го заболява и юмрукът. Но Джим е прав, гардеробът е по-голям, отколкото на чертежа.
41.
На вратата на гардероба се почука. Чук, чук, чук.
– Влез! – викна Анна-Лена с надежда, но тя се разпадна, щом видя, че не е Рогер.
– Може ли да вляза? – попита Юлия кротко.
– Защо? – попита Анна-Лена, извърнала лице, тъй като считаше, че плачът е дейност, по-интимна дори от ходенето до тоалетна.
Юлия сви рамене.
– Писна ми от всички останали. На теб също, изглежда. Така че може би имаме нещо общо.
Анна-Лена трябваше да признае пред себе си, че отдавна не бе имала нищо общо с когото и да е освен Рогер, а пък и звучеше приятно. Затова кимна бавно от стола си насред редицата древни мъжки костюми, които висяха от закачалките.
– Извинявай, че плача. Знам, че аз съм виновна – прошепна тя.
Юлия се огледа за място за сядане и реши да придърпа една стълба, която стоеше в дъното на гардероба. Настани се на най-долното стъпало и каза:
– Когато забременях, първото, което ми каза майка ми, беше: „Сега ще трябва да се научиш да плачеш в гардероба, Юлан, защото децата се плашат, ако плачеш пред тях“.
Анна-Лена избърса сълзите си и подаде глава измежду костюмите:
– Това е първото, което ти е казала?
– Бях трудно дете и майка ми разви по-особено чувство за хумор – усмихна се Юлия.
Анна-Лена също се усмихна леко и кимна приятелски към корема на Юлия.
– Добре ли си? Имам предвид ти и... бебето?
– Да, да, благодаря. Пикая по трийсет и пет пъти на ден, мразя чорапи и започвам да си мисля, че терористите, които съобщават за бомби в градския транспорт, всъщност са просто бременни жени, които наистина усещат как МИРИШАТ хората в автобуса. А хората миришат на застояла пръдня. Онзи ден мъжът до мен ядеше салам, представяш ли си? Салам! Но да, благодаря, с бебето се чувстваме много добре.
– Имах предвид, че е ужасно да те вземат за заложник, когато си бременна – каза Анна-Лена меко.
– О. Всички сме в кюпа. Просто аз съм по-тежка.
– Страх ли те е?
Юлия поклати спокойно глава.
– Всъщност не. Дори не мисля, че пистолетът е истински, ако трябва да съм честна.
– Аз също – кимна Анна-Лена, въпреки че си нямаше представа.
– Полицаите сигурно ще се появят всеки момент, просто трябва да сме спокойни – обеща Юлия.
– Надявам се – кимна Анна-Лена.
– Човекът с пистолета всъщност май се страхува повече от нас.
– Да, имаш право.
– А ти как си?
– Аз... не съм сигурна. Много нараних Рогер.
– Нещо ми подсказва, че през годините си изтърпяла достатъчно тъпотии от негова страна, за да сте квит.
– Не познаваш Рогер. Той е по-чувствителен, отколкото си мислят хората. Просто е принципен.
– Чувствителни и принципни, чувала съм за такива – кимна Юлия и си помисли, че това е добро описание на всички мъже в историята, започнали война.
– Веднъж един младеж с черна брада помоли да паркира на мястото на Рогер в един паркинг и Рогер се забави двайсет минути, докато премести колата. Заради принципа!
– Очарователно – каза Юлия.
– Не го познаваш – настоя Анна-Лена с подгизнало лице.
– С цялото ми уважение, Анна-Лена: ако Рогер беше толкова чувствителен, колкото казваш, в момента той щеше да плаче в гардероба.
– Той е чувствителен... вътрешно. Просто не разбирам как... когато видя Ленарт, той веднага реши, че имаме... афера. Как може да си мисли нещо такова за мен?
Юлия опита да седне по-удобно на стълбата, доколкото беше възможно, и видя отражението си в металната повърхност. Не беше ласкателно.
– Ако Рогер си е помислил, че не си му вярна, значи той има проблеми, не ти.
Анна-Лена затвори очи и притисна здраво ръце до бедрата си, за да накара пръстите си да спрат да треперят.
– Не познаваш Рогер.
– Познавам достатъчно хора като него.
Брадичката на Анна-Лена се отмести наляво-надясно.
– Рогер изчака двайсет минути, преди да премести колата, заради принципа. Защото сутринта гледахме новините по телевизията и един мъж, политик, каза, че трябва да спрем да помагаме на имигрантите. Че те идват тук и си мислят, че ще получат всичко даром, а обществото не работи така. Ругаеше доста и каза, че онези всичките били едни и същи. А Рогер гласува за партията, в която членуваше мъжът. Той има много категорични възгледи относно икономиката и данъка върху бензина и такива работи. И не обича, когато стокхолмчаните идват и решават как хората извън Стокхолм трябва да живеят живота си. И може да се разчувства. Така че понякога се изразява малко грубиянски, да, но си има принципи. Никой не може да каже, че Рогер няма принципи. И тъкмо в деня, когато чухме изказването на онзи политик, отидохме в един търговски център. Беше малко преди Коледа и когато си тръгвахме, паркингът беше претъпкан. Имаше огромни опашки. И онзи млад мъж с черната брада видя, че вървим към колата си, свали прозореца и ни попита дали си тръгваме и ако да, дали може да паркира на мястото на Рогер.