Юлия вече беше готова да се изправи и да превърне гардероба от walk-in closet в walk-out closet.
– Знаеш ли какво, Анна-Лена? Не мисля, че искам да чуя края на тази история...
Анна-Лена кимна с разбиране, това далеч не беше първият път, когато някой казваше така за историите ѝ. Но вече дотолкова беше свикнала да мисли на глас, че все пак я довърши.
– На опашката имаше толкова много коли, че на онзи мъж му трябваха двайсет минути, за да стигне до мястото, където бяхме паркирали. Рогер отказа да се премести, преди да е дошъл. На задната седалка в колата му имаше две малки деца. Аз не ги видях, но Рогер ги видя. Когато потеглихме, казах на Рогер, че се гордея с него, а той отвърна, че това, по дяволите, не значело, че е променил мнението си за икономиката или данъците, или стокхолмчаните. Но каза също, че в очите на брадатия мъж той и онзи политик вероятно са изглеждали еднакво – на една възраст, с един цвят на косата, един и същи диалект и така нататък. А Рогер не искаше мъжът да си мисли, че само заради това двамата си приличат по всичко.
Тя избърса нос с ръкава на едно от саката по закачалките. Искаше ѝ се това да бе сакото на Рогер.
Трябва да се спомене, че по време на целия анекдот Юлия се опитваше да стане на крака – маневра, която отнемаше известно време, и съответно ѝ бе необходимо също толкова време, докато успее отново да седне. Едва след това отвори уста. В началото се чу само задъхана кашлица, но след това Юлия избухна в смях.
– Това е едновременно най-хубавото и най-смахнатото нещо, което съм чувала от доста време насам, Анна-Лена.
Другата жена помръдна стеснително нос надолу-нагоре.
– С Рогер много се караме за политика, разсъждаваме много различно, но хората могат... мисля, че хората могат да се разбират, без да са съгласни едни с други, разбираш ли? И знам, че Рогер може да изглежда като грубиян, но невинаги е грубиян по начина, по който изглежда.
Юлия призна:
– С Ру също гласуваме за различни партии.
Смяташе да добави, че когато става дума за политика, Ру е умопомрачено хипи, а тези неща обикновено стават ясни чак няколко месеца след началото на връзката, но се въздържа. Защото хората могат да се обичат въпреки това, което са.
Анна-Лена избърса цялото си лице с ръкава на сакото.
– Изобщо не трябваше да действам зад гърба на Рогер! Той беше много добър в работата си, трябваше да стане началник, но така и не получи шанс. И сега така се разстройва, когато не... печели. Искам да се чувства като победител. Затова се обадих на онзи „Ленарт без граници“, като си представях, че ще го направя само веднъж, но... става все по-лесно с всеки следващ път. Втълпяваш си, че... е, ти си млада, разбира се, трудно ще разбереш, но... лъжите стават все по-лесни. Казвах си, че го правя заради Рогер, но всъщност го правех заради себе си. Обзавела съм толкова много апартаменти с идеята да изглеждат точно както трябва да изглежда един дом, така че щом прекрачи прага, човек да си каже „ооо, искам да живея тук“. И ми се иска някой ден аз да бъда този човек. Който отново живее някъде. С Рогер отдавна не живеем никъде. Просто... минаваме за кратко.
– Откога сте заедно?
– Откакто бях на деветнайсет.
Юлия дълго обмисляше въпроса си, преди да го зададе.
– Как е възможно?
Анна-Лена отговори, без изобщо да се замисли:
– Обичате се, докато вече не можете да живеете един без друг. И накрая дори да спрете да се обичате за кратко, пак не можете... да живеете един без друг.
Юлия замълча за няколко минути. Майка ѝ живееше сама, но родителите на Ру бяха женени от четиресет години. Колкото и да обичаше Ру, това понякога ужасяваше Юлия. Четиресет години. Как може да обичаш някого толкова дълго? Тя направи кратък жест към стените на гардероба и се усмихна на Анна-Лена: