– Може би.
– Представи си, че изляза оттук и се самоубия.
– Не вярвам да го направиш.
– Защо?
– Току-що каза, че ще има „следващ път“. Зара впери поглед в брадичката на Надя.
– И ти ми се доверяваш?
– Да.
– Защо?
– Защото виждам, че не искаш да допускаш хората до себе си. Това те кара да се усещаш слаба. Но мисля, че не се страхуваш да те наранят. Страхуваш се ти да не нараниш другите. По-съпричастна и морална си, отколкото искаш да признаеш.
Зара се почувства дълбоко, дълбоко обидена, като не беше сигурна дали това е защото Надя я нарече слаба, или защото я нарече морална.
– Може би просто смятам, че не се си струва да губя време в разговори с хора, които така и така ще ми доскучаят.
– Откъде можеш да знаеш, ако никога не опитваш?
– Нали съм тук и не мина много време, преди да ми доскучаеш!
– Помъчи се да отговориш сериозно – помоли я Надя, напразно, разбира се.
Както обикновено, Зара отклони темата.
– И все пак ЗАЩО си веган? Надя въздъхна изтощено.
– Пак ли трябва да говорим за това? Окей: веган съм, защото ме е грижа за климатичните промени. Ако всички хора бяха вегани, щяхме...
Зара я прекъсна подигравателно:
– Да предотвратим топенето на полярния лед?
Надя използва търпението, което всички вегани упражняват, когато празнуват Коледа с по-възрастните си роднини.
– Не директно. Но това е част от по-глобалното решение. А това, че полярните ледове се топят, е...
– Наистина ли имаме нужда от пингвини? – попита искрено Зара.
– Щях да кажа, че полярните ледове са симптомът, не проблемът. Като проблемите ти със съня.
Зара броеше прозорци.
– Има застрашени от изчезване жаби, които според учените ядат толкова много насекоми, че ако ги нямаше, щяхме да сме залети от комари. Но пингвините? Кой ще бъде засегнат, ако пингвините изчезнат, освен производителите на пухени якета?
Надя изгуби връзката, каквато вероятно бе и целта на Зара.
– Човек не... какво... да не мислиш, че пухените якета се правят от пингвини? Използва се гъши пух!
– Значи гъските не са толкова важни, колкото пингвините? Това не ми звучи особено веганско.
– Не съм казала това!
– На мен така ми се стори.
– Превърнала си го в навик, знаеш ли?
– Кое?
– Да сменяш темата веднага щом разговорът се завърти около истинските ти чувства.
Зара като че ли сериозно се замисли над това. После каза:
– Ами мечките?
– Моля?
– Ако те нападне мечка? Тогава би ли могла да я убиеш?
– Защо ще ме напада мечка?
– Може някой да те отвлече, да те дрогира, да се събудиш в клетка заедно с мечка и да трябва да се бориш с нея до смърт.
– Сега просто се държиш отблъскващо. И искам да отбележа, че имам обширно психологическо образование и не използвам тази дума току-така.
– Престани да бъдеш толкова чувствителна. Отговори на въпроса: способна ли си да убиеш мечка, ако не се налага да я ядеш? Така де, представи си, че имаш нож, не вилица.
Надя простена:
– Пак го правиш.
– Кое?
Надя провери колко е часът. Зара го забеляза. Преброи всички прозорци два пъти. Надя го забеляза. Известно време гледаха една покрай друга, преди Надя да каже:
– Нека тогава те попитам това: мислиш ли, че се подиграваш с екологичното движение, защото то противоречи на финансовия пазар, за който ти работиш?
Зара захапа по-бързо, отколкото самата тя бе очаквала. Понякога не знаем колко важно е нещо за нас, преди някой да ни провокира.
– Чуй ме добре! Екологичното движение изглежда нелепо и без моята помощ! А аз не защитавам финансовия пазар, защитавам икономическата система.
– Каква е разликата?
– Едното е симптомът. Другото е проблемът.
Надя кимна, все едно разбираше какво означава това.
– Нали ние, хората, сме изградили икономическата система? Тя е конструкция.
Отговорът на Зара беше учудващо лишен от снизходителност и в него почти имаше нотка на съчувствие.
– Това е проблемът. Направихме я твърде силна. Забравихме колко сме алчни. Имаш ли апартамент?
– Да.
– Теглила ли си заем, за да го купиш?
– Да, всички теглят заеми.
– Не. Едно време заем беше нещо, което се очакваше да върнеш обратно. Но когато кажи-речи всяко семейство с малко дете и средни доходи тегли суми, които посмъртно не може да изплати, тогава банките вече не дават заеми, а осигуряват финансиране. И жилищата вече не са жилища, а инвестиции.
– Не разбирам какво точно означава това.
– Означава, че бедните стават по-бедни, богатите стават по-богати, а реалната граница между класите е между тези, които могат, и тези, които не могат да изтеглят заем. Защото, колкото и да печелят, в края на месеца хората лежат будни в леглата си и се тревожат за пари. Всички гледат придобивките на съседите и се чудят „как могат да си позволят това?“, защото никой не живее според възможностите си. И дори наистина богатите не се чувстват истински богати, защото в крайна сметка единственото, което могат да си купят, е поскъпа версия на нещо, което вече са си купили. На кредит.