Надя изглеждаше като котка, която за пръв път е видяла човек с кънки за лед.
– Аз... чакай да помисля... веднъж чух един мъж, който работеше в казино, да казва, че хората не се разоряват, когато загубят, а когато се опитат да си върнат парите. Нещо такова ли имаш предвид? Че това е причината за сривовете на борсата и жилищния пазар?
Зара сви рамене.
– Да речем. Ако така ще се почувстваш по-добре.
Тогава психоложката ненадейно, без сама да знае защо, зададе въпрос, който изкара въздуха на пациентката.
– В такъв случай за кое изпитваш по-големи угризения на съвестта – клиентите, на които не си отпуснала заем, или клиентите, на които си дала твърде голям заем?
Зара си придаде равнодушен вид, но стисна подлакътниците на стола толкова силно, че когато ги пусна, дланите ѝ бяха обезкървени. Прикри това, като отново ги намаза с дезинфектант, същевременно броейки прозорци, за да избегне погледа на Надя. След това изсумтя рязко.
– Знаеш ли, ако приятелите на животните наистина им бяха приятели, нямаше да ме молят да ям щастливи прасета.
Надя завъртя очи.
– Не разбирам това какво общо има с въпроса ми. Зара сви рамене.
– Всички тези приказки за екологично животновъдство и реклами на свободно гледани кокошки и щастливи прасета... не е ли по-неетично да изям щастливо прасе? По-добре да изям прасе, което е имало ужасен живот, отколкото прасе, което е уловило мига и има семейство и приятели, не е ли така? Фермерите казват, че щастливите прасета имат по-вкусно месо, та предполагам, че изчакват прасетата да се влюбят и може би да си родят деца, изчакват момента, когато са на върха на ЩАСТИЕТО, и тогава ги застрелват в главата и ги пакетират. Кое му е етичното на това?
Психоложката въздъхна.
– Приемам това като знак, че не искаш да говориш за клиентите си и заемите им.
Зара заби здраво нокти в дланите си.
– Замисляла ли си се, че веганите все говорят за спасяване на планетата, все едно планетата има нужда от нас? Планетата ще оцелее милиарди години и без хората. Унищожаваме единствено себе си.
Както обикновено, това не беше истински отговор. Надя провери колко е часът, и веднага съжали, защото Зара го забеляза и се изправи, както винаги. Никога не искаше да се налага да я молят да си ходи, така че се беше научила да следи хората и часовниците им. Втория път, когато събеседникът ти си погледне часовника, се изправяш. Надя се засрами и избълва:
– Имаме време... ако искаш... нямам пациент след теб.
– Миличка, имам си работа – отвърна Зара. Надя събра сили и попита директно:
– Можеш ли да ми разкажеш поне едно лично нещо за себе си?
– Моля?
Надя се изправи и наклони глава, за да улови погледа на Зара.
– По време на всичките ни разговори оставам с усещането, че не ми казваш нищо истински лично за себе си. Може да бъде каквото и да е. Кой е любимият ти цвят? Обичаш ли изкуство? Била ли си влюбена?
Зара вдигна вежди чак до косата си.
– Мислиш ли, че ще спя по-добре, ако съм влюбена? Надя избухна в смях.
– Не. Просто се чудя. Не знам почти нищо за теб.
От всички чудновати моменти помежду им този беше най-чудноватият.
Зара остана нащрек зад стола в продължение на няколко минути. После си пое дълбоко дъх и всъщност разказа на Надя нещо, което не беше казвала на никого:
– Обичам музика. Веднага щом се прибера у дома, си пускам музика... много високо. Това ми помага да си събера мислите.
– Само когато се прибереш?
– Не мога да слушам силна музика в офиса. А се получава само ако звукът е много, много висок.
Зара почука с пръсти по челото си, като го каза. Сякаш искаше да демонстрира какво точно не се получава.
– Каква музика? – попита Надя предпазливо.
– Дет метъл.
– Ой.
– Това професионално изказване ли е?
Надя се изкиска, засрамено и крайно непрофесионално. В университета все пак не я бяха учили как да се киска.
– Просто беше изключително неочаквано. Защо точно дет метъл?
– Толкова е шумен, че в главата ми настава тишина. Кокалчетата на Зара побеляха около дръжката на чантата ѝ. Надя видя това, извади бележник от едно чекмедже, написа нещо и ѝ подаде листа.